Защо добрите хора продължават да губят? Това беше въпросът, който преследвах миналата седмица по време на Срещата на върха за демокрация в Копенхаген. Годишната среща беше инициирана през 2018 г. от Андерс Фог Расмусен, бивш датски министър-председател и генерален секретар на Организацията на Северноатлантическия договор. Срещата на върха по въпросите на демокрацията, чиито американски сътрудници през последните години варират от Центъра „Картър“ до Института „Джордж Буш“, представлява онова, което някога хората наричаха жизнения център в западната политика.

За много от участниците в срещата на върха, включително датчаните, разгневени от исканията на Доналд Тръмп за Гренландия, големите глобални опасности за демокрацията са Тръмп, Си Дзинпин и Владимир Путин. Мнозина скърбяха за поражението на Камала Харис на изборите през 2024 г.; други се притесняваха от силните изяви на приятелски настроените към Тръмп партии в голяма част от Европа.

Истината е, че жизненият център е на заден план в Европа и САЩ от около десетилетие, а през това време демокрацията е в отстъпление по целия свят. Джо Байдън описа световната политика като състезание между демокрации и автокрации. Той напусна поста си, а враговете му бяха в поход. Често цитирана статистика на срещата на върха: 72 % от населението на света живее под автократични режими.

На моменти тазгодишната среща на върха по въпросите на демокрацията звучеше вдъхновено и обнадеждаващо. Обръщението на Расмусен, в което той призова европейските разходи за отбрана да достигнат 4 % или повече от Брутния вътрешен продукт, беше целенасочено и ясно. Защитата на Борис Джонсън на хлорираното пиле придружаваше блестящ анализ на войната в Украйна. Прожекцията на първия епизод на „Нулев ден“, тайвански сериал от 10 части за китайска инвазия, получи бурни овации.

Но тези върхови постижения не можаха да прикрият вътрешните слабости, които подкопават световните защитници на демокрацията. Твърде много от тях, особено в Европа, смесват демокрацията като процес - избори без свободна преса, за да се определи кой да управлява дадена страна - с изборните резултати. Те определят демократичните избори като такива, в които печелят правилните хора.

Според първото определение всеки сравнително свободен избор е победа за демокрацията, дори ако победителят е лош човек с лоши идеи. Но според второто определение изборите, които довеждат на власт неправилните кандидати, се считат за недемократични. Изборна победа на партия, която иска да се справи с нелегалните имигранти? Провал на демокрацията. Победа на партия, която отказва да преработи обществото според предпочитанията на хората, които смятат, че са родени в тела от неправилен пол? Печалба за авторитаризма. Победа на партия, която отхвърля изискванията за зелена енергия като твърде скъпи и непрактични? Атака срещу всичко, което представлява демокрацията.

Според второто определение задължение на защитниците на демокрацията е да потискат своите вътрешни опоненти. Полицията трябва да разследва граждани, които публикуват „антидемократични“ туитове за транссексуални хора или миграция. Правителствата могат и трябва да забранят антидемократичните кандидати или да обявят извън закона антидемократичните политически партии за престъпление, свързано с пропагандирането на „недемократични“ идеи. Няма значение дали тези идеи са популярни. Колкото по-популярна става една „антидемократична“ идея, толкова по-необходимо е да се потискат нейните поддръжници.

Този подход е безумие - необратима и пълна катастрофа за демократичната кауза. Демокрацията е тигър, а не котка. Тя не се състои в това да се закрепят културните и политическите предпочитания на образованите професионални класи върху останалата част от обществото. Демокрацията е за самоуправление, а не за добро управление. Ако не друго, тя е инструмент, чрез който мнозинството може да провери претенциите и заблудите на един самозабравил се елит.

Алексис дьо Токвил е разбирал това много по-добре от повечето съвременни самоопределящи се като защитници на демокрацията. Той вижда демокрацията като мощна сила, която преобръща традиционните йерархии и начини на живот. Тя е мощна както за добро, така и за зло. В дългосрочен план тя е непреодолима, поради което той съветва разумните и мислещи хора да се примирят с нея.

Това, от което демокрацията се нуждае най-много днес, е нещото, което нейните искрени и уважавани защитници толкова явно не успяват да осигурят: лидерство. Демократичните общества се нуждаят от лидери, които разбират реалностите на своето време и могат да вдъхновят своите съграждани да подкрепят политиките, от които се нуждаят техните страни. Когато жизненоважният център не успее да създаде силни лидери, демагозите се втурват да запълват празнината.

Твърде много защитници на демокрацията днес твърдят, че невежите и своенравни народни маси са провалили каузата на демокрацията. Това е заобикаляне на правилата. Елитите и институциите в демократичния свят са тези, които се провалят. Във времена като тези, когато военните облаци потъмняват в чужбина, а икономическите и социалните промени размътват водите у дома, конформизмът, старостта и посредствеността няма да свършат работа. І БГНЕС

--------

Уолтър Ръсел Мийд е професор по международни отношения и един от водещите специалисти по геополитика в съвременния свят. Той е автор на популярната статия „Геополитиката се завръща“, която е публикувана от списание „Форин афеърс“ през 2014 г. и преведена на български от БГНЕС. Неговият настоящ анализ е публикуван в „Уолстрийт джърнъл“.