Измина повече от година откакто вече бившият председател на Европейския съвет Шарл Мишел заяви, на Стратегическия форум в Блед, че целта на ЕС е да завърши процеса на присъединяване на Западните Балкани най-късно през 2030 г. На последната среща на върха между лидерите на ЕС и балканските им колеги (18-19 декември) наследникът на Мишел Антонио Коща призова страните от региона да се възползват от „създадения импулс“ за разширяване и да напреднат в процеса на евроинтеграция. Въпросът обаче е съществува ли наистина такъв импулс?

Дали действията на всички регионални лидери наистина съответстват на декларирания от тях стремеж към присъединяване? 

Абстрахирайки се от политическите наративи и съсредоточавайки се върху обективната реалност, неизбежно маркираме една все по-очевидна реалност: Сърбия – най-голямата държава от Западните Балкани, участваща в този процес – все повече се превръща в сива зона в сърцето на Европа. Режимът на президента Александър Вучич затвърждава ролята си на брокер между интересите на Китай, Русия и Запада. 

Докато Белград води преговори с ЕС, нищо не попречи Александър Вулин да заеме вицепремиерски пост в правителството на Милош Вучевич, встъпило в длъжност на 2 май тази година. Да… същият онзи Вулин, награден с два ордена лично от Владимир Путин и санкциониран от САЩ за корупция, сделки с оръжия и наркотици и връзки с Русия. И какъв точно ресор, управлява Вулин? Ако трябва да съдим по действията му, вероятно трябва да определим ресора като: Връзки с Руската федерация. Бившият шеф на Сръбската служба за сигурност и информация (БИА) многократно посети Русия, откакто стана част от правителството на Вучевич. В същото време Вучич, гузен  пред Путин заради оръжейните доставки за Украйна, предпочита да остане в Белград и да изпраща  Вулин на всеки форум в Москва, организиран от режима на Путин. Санкционираният вицепремиер, отдавна недолюбван от Запада, в никакъв случай не се притеснява да заявява, че мястото на Сърбия не е в ЕС и НАТО, а в БРИКС. 

Въпреки че Александър Вучич регулярно подчертава историческите връзки между сръбския и руския народ и отказва да наложи санкции на Москва заради инвазията в Украйна, в същото време президентът не пропуска да поеме ръката на Запада, когато му е изгодно. Така например на 19 юли Сърбия и ЕС подписаха сделка, която ще позволи на фирмата „Рио Тинто“ да  добива литий в балканската страна. Договорът беше подписан от Вучич и германския канцлер Олаф Шолц и отприщи вълна от недоволство в сръбското общество заради екологичните опасности, които крие. 30 000 демонстранти протестираха в центъра на Белград на 10 август, но правителството не промени плановете си, а Вучич редовно посещава Шолц, за да черпи от германския опит в добива на ключовата за производството на електромобили суровина.  

И макар, че водещите европейски политици основателно могат да бъдат обвинени в липса на достатъчна твърдост по отношение на режима на Вучич, все пак в края на 2024 г. ЕС показа жълт картон на Белград в символичната му борба за присъединяване. 

Става въпрос за отказа на 8 държави-членки, в това число и България, ЕС да отвори Клъстер 3 от преговорния процес със Сърбия. Отказът беше мотивиран от продължаващите опити на Белград да дестабилизира съседно Косово. И макар, че Вучич твърди, че Клъстер 3 ще бъде отворен в началото на 2025 г., без нормализация между Белград и Прищина, това едва ли ще се случи.  

Макар и да поддържа твърд прозападен курс в своята външна политика, Косово също не може да се похвали, че е по-близо до членство в ЕС. През есента на 2023 г. сръбски паравоенен отряд, под ръководството на Милан Радойчич (бивш заместник-председател на „Сръбска листа“ и близък приятел на Вучич), нападна село Банска в Северно Косово. В завързалото се сражение, с косовските сили за сигурност, загинаха един полицай и трима от нападателите. Радойчич на свой ред избяга в Сърбия, която  му осигури убежище. През цялата 2024 г. Прищина не успя да се договори с Белград за екстрадацията на Радойчич, а опасността от ново нападение, в стил „Банска“, остана да виси като Дамоклиев меч над Косово. 

Правителството на Курти реши да отвърне на удара с удар и се насочи към онези лостове, посредством които Белград указва контрол върху етническите сърби в Северно Косово. В средата на януари Централната банка на Косово издаде разпоредба, според която от 1 февруари 2024 г. всички транзакции в страната могат да се осъществяват само в евро. Това на свой ред означаваше, че ще бъде затруднено изплащането на заплати, пенсии и различни видове помощ на косовските сърби от страна на институциите в Сърбия. Този ход доведе до вълна от негативни реакции от западните партньори на Косово, като най-активни в критиките си бяха страните от т.нар. „Квинта“ – САЩ, Германия, Великобритания, Франция и Италия.  

Косовското правителство предприе нова офанзива срещу сръбските институции в севера в началото на август, когато полицията проведе акция в няколко офиса на сръбската поща. Според органите на реда въпросните офиси са работили без лиценз и не са били вписани в Агенцията за регистрация на бизнеса на Косово. САЩ и страните от ЕС отново определиха тези действия като „едностранни“ и противоречащи на „диалога със Сърбия и процеса на нормализация“. 

Напрегнатите отношения между Косово и Сърбия бяха подплатени с нулев прогрес в няколкото срещи, които се проведоха в рамките на диалога между двете страни, с посредничеството на ЕС. Бесник Бислими (от страна на Косово), Петър Петкович (от страна на  Сърбия) и върховният представител на ЕС за диалога между двете държави Мирослав Лайчак многократно се срещаха в Брюксел. Всяка среща обаче завършваше по един и същи начин – някоя от страните излизаше и се оплакваше от липсата на конструктивизъм от другата и обявяваше датата на следващата среща. 

2023 г. беше белязана от сблъсъците между етническите сърби и войниците от КФОР, по време на местните избори, и нападението в Банска. 2024 г. обаче изглеждаше, че може да премине без в Косово да замирише на барут и тогава късно през нощта на 29 ноември експлозия повреди канала Ибър-Лепенци, от който се водоснабдяват няколко града в страната, както и топлоелектрическите централи. Премиерът Курти заяви, че повредата е имала потенциала да остави значителна част от страната без ток и вода в продължение на седмици. Експлозията дойде само ден, след като ръчна граната беше хвърлена в административната сграда на Община Звечан, а на 26 ноември подобно устройство се взриви пред полицейски участък в същия град.  

Никой човек, наблюдаващ внимателно събитията в региона, не се нуждаеше от това Курти да обвини Сърбия в тероризъм, за да се досети кой стои зад нападението срещу канала.  

В течение на цялата година ЕС постоянно напомняше и на Белград, и на Прищина, че в началото на 2023 г. подписаха т.нар. Охридски анекс към основното Брюкселско споразумение. Документът очертава пътя на двете държави към ЕС, като от Сърбия се изисква да признае косовската независимост, а Прищина на свой ред трябва да даде значителна степен на автономия на сърбите в Северно Косово, създавайки Асоциацията на сръбските общини (АСО). В същото време обаче официален Белград не спира да определя Косово като своя провинция. Формирането на АСО също изглежда ирелевантно на фона на опитите на Курти да се справи със сръбския сепаратизъм в Севера. За момента ЕС остава твърде далечна перспектива за едната страна, а за другата – просто поредната икономическа сила, от която трябва да се извличат облаги, без обаче да се стига до пълно обвързване. 

В края на март лидерите на ЕС решиха да започнат преговори за членство с Босна и Херцеговина (БиХ), която получи статут на кандидатка през 2022г. Балканите са регион белязан от неразрешени спорове между съседи, в случая на БиХ се прибавя фактът, че страната остава пленник на тлеещи конфликти между различните общности, живеещи в границите ѝ. През 2024 г. тези конфликти можеха да бъдат забелязани доста отчетливо. Безбройни станаха заканите на президента на Република Сръбска (РС) – един от ентитетите на БиХ – че босненските сърби се подготвят за „мирно отделяне“. Неизбледнелият спомен за войната от 90-те години обаче налива съществена доза скептицизъм относно концепцията за т.нар. „мирно отделяне“. В отговор на сепаратистките планове на Додик, в течение на годината, САЩ непрекъснато разширяваха своя списък със санкционирани лица от обкръжението на президента на РС.  

Подобно на вече споменатия Александър Вулин, Додик е чест гост на руския президент Путин, като само в рамките на 2024 г. направи 4 визити в Русия. При всяко от посещенията си Додик не пропускаше да изрази подкрепата си за БРИКС, да разкритикува НАТО и да поиска присъединяването на РС към Сърбия. Идеята за „Велика Сърбия“ получи своята най-ярка манифестация на Общосръбския събор, проведен на 8 юни в Белград. В рамките на събитието правителствата на Сърбия и РС приеха Декларация за защита на националните и политически права и общото бъдеще на сръбския народ. Русия използва „защитата на националните права“ на рускоезичното население в Украйна като претекст за инвазия. С оглед на историческите връзки между Москва и Белград, логиката сочи, че и Сърбия може да споделя същото разбиране. 

Най-яркото доказателство, че етническите разделения са основният фактор, формиращ политиката на държавите в Западните Балкани, беше приемането на Резолюцията за Сребреница от Общото събрание на ООН на 23 май. С този акт 11 юли беше утвърден като международен ден за почитане на жертвите на геноцида в Сребреница от 1995 г. Докато босненци, хървати, албанци и България подкрепиха резолюцията, сръбските лидери я определиха като „очерняне на сръбския народ“. Стигна се до там, че Иван Стоилкович – лидерът на сръбската партия в Северна Македония – сравни Сребреница с „Дисниленд“.

Изглежда, че най-съществен напредък към ЕС осъществи Албания. Тирана беше отделена от Северна Македония в процеса на евроинтеграция и на 15 октомври започна преговори с блока. На срещата на  върха на 17 декември Албания отвори Клъстер 6, обхващащ въпроси свързани с външната политика, политиката за сигурност и отбраната. Премиерът Еди Рама дори изрази оптимизъм, че страната ще получи членство още през 2027 г. 

Всичко казано до тук води до заключението, че в региона на Западните Балкани ясно се очертават два геополитически проекта. Единият е албанският. Албания е близо до присъединяването в ЕС. Същевременно албанските партии стават все по-силен фактор в Северна Македония и участват в две последователни правителства. В рамките на 100 дни в Скопие управляваше техническото правителство на Талат Джафери, който се превърна в първия албански премиер на страната. Въпреки някои разногласия между Рама и Курти, Албания и Косово винаги потвърждават своето братство и общия етнически произход на народите си. В една по-далечна перспектива, ако Северна Македония и Косово станат част от ЕС, може да се окаже, че на срещите на върха ще има трима албански министър-председатели. 

Ако този проект е реализируем само в рамките на ЕС, другият – сръбският – е точно на обратната посока. От средата на 19 век насам, Белград никога не е скъсвал с идеята за установяване на сръбска хегемония на Балканите. Ако през миналия век тази идея намери своя израз в Югославия, сега проектът се нарича „Велика Сърбия“ и е осъществима само с прекрояване на сегашните граници на полуострова. 

Големият въпрос е: Къде е България в този геополитически контекст? Способна ли е затъналата в политическа криза наша страна да формира дългосрочна стратегия, отстояваща националните ѝ интереси? Един велик българин е казал, че „разделенията и разцепленията“ са характерна черта на нашия народ и му донасят исторически беди. Кога ще преодолеем „разделенията и разцепленията“ помежду си? | БГНЕС 

 ---

Велислав Илиев, Международен отдел на Агенция БГНЕС