Сръбската православна църква (СПЦ) е вероятно най-влиятелната институция в Сърбия, но ролята ѝ отдавна надхвърля чисто религиозната сфера. През последните десетилетия тя се утвърди и като важен фактор в политическия и културния живот на Балканите – в Северна Македония чрез отношенията с Македонската православна църква, в Черна гора чрез споровете около църковната собственост и националната идентичност, в Босна и Херцеговина чрез влиянието си в Република Сръбска, а в Косово – чрез сакрализирането на сръбската история и държавност.

Така СПЦ постепенно престана да бъде само религиозна институция и се превърна в част от по-широкия проект за „Сръбски свят“. В този контекст Черна гора се откроява като една от точките на напрежение, където се преплитат въпросите за държавност, национална идентичност и ролята на Сръбската църква.

Черна гора

След отделянето на Черна гора от Сърбия през 2006 г. Сръбската православна църква (СПЦ) се превърна във фактор в спора около националната идентичност на страната. Държавата се отдели и придоби самостоятелност, но църквата в Черна гора остана под омофора на сръбския патриарх и сръбското влияние. И макар тази държава да е вече самостоятелна, да е член на НАТО и да се стреми към членство в ЕС, Сърбия продължава да гледа на нея като на изгубена територия. В свой съвместен анализ сръбският политически анализатор Балша Божович и директорът на Центъра за гражданско образование в Черна гора Далиборка Уляревич отбелязват в свой анализ за фондация Heinrich Böll Stiftung, че „Сръбския свят“ има за цел да отслаби гражданския модел на държавност на Черна гора, а процесът е съпроводен с мощни медийни кампании, нарастваща поляризация и усилия за релативизиране на европейската и евроатлантическата ориентация на Черна гора.

В следващите години СПЦ организираше масови шествия, влияеше върху политически процеси и защитаваше идеята за общ сръбски народ, като често поставяше под въпрос отделната черногорска идентичност. Това се отрази върху спорното подписване през 2022 г. на Основното споразумение между държавата и СПЦ, което уреди статута и имотите на църквата.

На новия патриарх обаче не му трябваше още един авторитетен център на власт. Приживе митрополит Амфилохий Радович носеше титлата „архиепископ Цетински и митрополит Черногорско-Приморски“, която подчертаваше по-особения статут на митрополията в Черна гора и напомняше за историческата Цетинска архиепископия. Съществуваше и Епископски съвет, който даваше известна вътрешна самостоятелност. След смъртта му титлата не беше запазена за наследника му, а Архиерейският събор на СПЦ на заседанието си през май 2021 г. прие решение за премахване на епископските съвети като временни консултативни църковни органи. По този начин беше прекратена организационната рамка, създадена с решението от 2006 г., която осигуряваше координация между епархиите на СПЦ на територията на Черна гора. Според критиците на това решение, то представлява стъпка към по-силна централизация в рамките на СПЦ и отслабване на специфичния статут, който Черногорско-Приморската митрополия притежаваше при митрополит Амфилохий.

Затова и Основното споразумение между държавата и СПЦ беше критикувано, че не възпроизвежда част от по-ранните позиции на Амфилохий за статута на митрополията. Сред ключовите участници в този процес на подмяната на условията в договора е Велибор Джомич – духовно чедо на покойния митрополит Амфилохий, свързван с изработването на споразумението и един от ключовите оперативни кадри на режима на Александър Вучич и патриарх Порфирий. Днес Джомич е част от т.нар. „Светосавска инквизиция“,  използвана за отстраняване на неудобни кадри на СПЦ.

От няколко години в Черна гора се правят опити за възстановяване на самостоятелна църковна структура. През септември 2023 г. се проведе Черногорският църковно-народен събор на непризнатата от останалите поместни православни църкви Черногорска православна църква, която заяви стремеж към автокефалия и насочи вниманието си към Константинопол.

Въпреки че тази църква не е легитимна, самият процес показва, че в Черна гора влиянието на Сръбската църква вече не е безалтернативно и има паралелен център, който претендира да представлява черногорската християнска идентичност. Още повече, че на 28 май т. г. бившият премиер Здравко Кривокапич написа на стената си в Х, имайки предвид вероятно излязлото наскоро разследване на Азхар Каламуич от Центъра за разследваща журналистика (CIN):

 „Макар да разполагах и с повече информация за избора на патриарха на Сръбската православна църква, сега вече имаме ясно свидетелство за нечестивото действие, проектирано от „Господаря на всички сърби“. Винаги трябва да бъдем в истината и да кажем: онзи, който не е избран от Светия Дух, не е достоен. Не може да се служи на Бога и на мамона. Затова трябва незабавно да бъде възстановено решението от май 2006 година, с което беше определена Православната църква в Черна гора.“

С това свое изявление Здравко Кривокапич на практика се разграничава от сегашното ръководство на СПЦ начело с патриарх Порфирий и едновременно напомня за наследството на покойния митрополит Амфилохий Радович, когото възприемаше като свой духовен авторитет. Призивът му за възстановяване на решението от май 2006 г. всъщност представлява призив за връщане към модела, при който съществуваше „Православна църква в Черна гора“ и действаше Епископският съвет на Православната църква в Черна гора като координационен орган на епархиите на СПЦ в страната. По този начин Кривокапич поставя отново въпроса за степента на църковна самостоятелност и за специфичната черногорска идентичност в рамките на каноничната Сръбска православна църква.

В по-широк контекст този спор показва, че проектът „Сръбски свят“ невинаги среща съпротива само от държавни институции или опозиционни партии. Понякога противопоставянето идва и от среди, които остават лоялни към каноничната Сръбска православна църква, но не приемат заличаването на местните исторически и идентичностни особености в полза на все по-централизиран модел, подкрепян от Белград и близък до логиката на „Руския свят“.

Република Сръбска и Косово

Фактът, че на Общосръбския народен събор, на който се приема официално доктрината за „Сръбския свят“, присъстваха представители на Сърбия, Сръбската църква и Република Сръбска, показва, че този регион остава особено чувствителна зона за Белград.

В публицистичен анализ на БГНЕС сръбският публицист Томислав Маркович определя честването на Деня на Република Сръбска като събитие с тежък исторически и символен заряд, свързано с наследството на войната в Босна и Херцеговина и осъдените от международните трибунали военни престъпления. Сръбската църква обаче демонстрира публично контактите си с руското държавно ръководство при търсене на подкрепа за този регион. Патриарх Порфирий потвърди близките отношения между СПЦ и Русия по време на среща с президента Владимир Путин на втория ден от Великден. В разговора той постави Косово и Република Сръбска като ключови въпроси за сръбската общност и подчерта, че те са от решаващо значение за нейното бъдеще:

 „Без Косово и без Република Сръбска сръбският народ няма перспектива“, каза патриарх Порфирий на президента Путин. Сръбският патриарх благодари за подкрепата за Косово, Република Сръбска и Черна гора, и допълни: „Моето желание, както и това на повечето в нашата църква, е при всяко бъдещо геополитическо пренареждане да се окажем в руската сфера“.

„Осъзнаваме, че ситуацията на Балканите е сложна и признаваме вашите усилия за укрепване на позицията на Сърбия“, отговори Путин. „Вече заявих, че руско-сръбските отношения винаги са имали особен характер и това остава вярно и днес. Това се дължи, наред с други неща, на силните, дълбоки и духовни корени, които ни свързват“, добави той.

Този модел на публично демонстрирани взаимни политически и символни обвързаности се вписва пряко в концепцията за „Сръбския свят“, в рамките на която връзката с Русия се представя като естествена и стратегически значима за сръбските интереси.

Северна Македония и битката за идентичност

Особено показателен за хвърлените геополитически мрежи над Балканите е случаят с Църквата в Северна Македония, която накратко ще изписваме като МПЦ-ОА (Македонска православна църква – Охридска архиепископия). Именно тук „Руският свят“ и „Сръбският свят“ действат в обща църковно-политическа линия срещу Вселенската патриаршия, възприемана като опасен противник. В продължение на десетилетия СПЦ отказваше да признае независимостта на МПЦ-ОА, а църковният спор постепенно се превърна и в инструмент за влияние върху идентичността и геополитическата ориентация на страната.

Пробив настъпи през май 2022 г., когато Вселенската патриаршия върна МПЦ-ОА в канонично общение с православните поместни църкви. Това на практика означаваше край на дългогодишната изолация на Църквата в Северна Македония и отвори пътя към окончателен Томос за автокефалия от Константинопол. Именно Вселенската патриаршия исторически се приема като институцията, която има правото да издава Томос и решението на Фенер беше възприето като важна стъпка към окончателното църковно признаване на МПЦ-ОА.

В този момент обаче настъпи неочакван обрат. Вместо процесът да продължи към Фенер, СПЦ внезапно връчи собствен „томос“ на МПЦ-ОА.

Според македонския журналист Марян Николовски именно тук започва геополитическото пренасочване на процеса. По думите му реалната цел е била МПЦ-ОА да остане в сива зона на частично признание и зависимост от Белград, вместо да получи безспорна автокефалия чрез Вселенската патриаршия. Той твърди, че така Македонската църква постепенно е била въвлечена в конфликта между Москва и Фенер, а църковният въпрос е започнал да се използва като инструмент на по-широкото влияние на „Руския свят“ на Балканите.

Показателно е, че впоследствие самият Вселенски патриарх Вартоломей заговори с видим скептицизъм за „по-нататъшното развитие“ около Охридската архиепископия, което според него не винаги е било „канонично“. Според анализатори това е косвено предупреждение за засилващото се влияние по линията Москва–Белград–Скопие и за опитите процесът да бъде отклонен от окончателен Томос на Вселенската патриаршия.

Именно в това геополитическо задкулисие започва да изпъква и ролята на руския архимандрит Васиан Змеев. В македонски медии той е посочван като част от натиска върху ръководството на МПЦ-ОА да се дистанцира от Фенер и да остане в орбитата на Москва и Белград. По-късно Змеев беше експулсиран първо от Северна Македония, а след това и от България по подозрения за дейност в полза на руско влияние. Това придаде още по-ясен геополитически контекст на този църковен въпрос.

Според Николовски крайната опасност е МПЦ-ОА да бъде превърната в още една зависима структура на „Руския свят“, поставена в standby режим – формално самостоятелна, но без пълното и безспорно признание на православните църкви. Това е нагледен пример за превръщането на църковната дипломация в инструмент на геополитическите интереси и типичен пример как „Сръбският свят“ функционира като регионален посредник на руското влияние на Балканите.

Антизападната симбиоза между Кремъл и СПЦ за хибридно влияние на Балканите

Москва отлично разбира и използва потенциала на СПЦ като църковен проводник на руските интереси. Между РПЦ и СПЦ се формира стратегическо партньорство, основано върху „православна“ солидарност, антизападна реторика, консервативна идеология и противопоставяне на либералния политически модел. Русия започна активно да използва църковни контакти, културни организации, фондации, медийни мрежи и православни форуми. Така СПЦ постепенно се превърна в канал за прокремълски послания, антизападно влияние, защита на „традиционните ценности“ и легитимация на сръбския „православен“ национализъм.

Тук обаче прозира един много важен проблем: фактът, че Русия е известна по света основно с три неща – болшевизъм в православна одежда, войни и износ на революции. И на този фон все по-често се поставя въпросът с какво реално би могла да помогне Русия в регион, в който вече има самостоятелни държави като Босна и Херцеговина и Косово, както и за ролята на самия патриарх Порфирий – дали той единствено представлява Сръбската църква като неин предстоятел, или вече се утвърждава като активен носител на по-широка сръбска политико-културна линия в региона.

Неговите публични изяви с политически лидери все по-често се възприемат не само в църковен, но и в геополитически контекст. Очевидно е обаче, че той никога не действа сам. Винаги зад него стои сянката на неговия духовен баща – митрополит Ириней Булович. И срещата в Москва е особено символна – там ясно проличава кой всъщност „дърпа конците“ на сръбската религиозна политика и в чии ръце е самият Порфирий.

Един от най-силните елементи на взаимодействието между „руския свят“ и „сръбския свят“ е антизападният цивилизационен наратив. В него НАТО е представено като агресор, ЕС – като заплаха за традиционните ценности, либерализмът – като морална деградация, а православието – като последна защита на идентичността. Този модел има силен емоционален ефект върху части от обществата в Сърбия, Република Сръбска, Черна гора и Северна Македония, като чрез него Русия успява да изгражда влияние без пряко военно присъствие.

Освен това влиянието на „Руския свят“ върху „Сръбския свят“ не е само идеологическо. То включва медийна пропаганда, исторически ревизионизъм, влияние върху образованието, политически мрежи, служби за сигурност, икономически зависимости и енергийно влияние. Църквата играе ролята на морален легитиматор на тези процеси. Така религиозната институция се превръща в част от по-широка хибридна стратегия за формиране на опасни астиевропейски нагласи в условията на война в Европа. Читателите може би ще си спомнят какъв въпрос повдигнаха Ириней Булович и Порфирий при срещата с Путин – те нарекоха студентските протести, заплашващи режима на Александър Вучич ... „цветна революция“. И това съвсем не беше случайно, тъй като този израз стъпва върху един добре установен политически и медийно натоварен термин в руско-сръбския дискурс.

„Цветна революция“ в този контекст не означава просто масови протести и недоволство. Това е кодов израз за организирани улични движения, които се възприемат като подкрепяни или насърчавани от Запада; опит за „смяна на властта отвън“, а не като вътрешен демократичен процес; дестабилизация на държавата чрез студенти, граждански организации и медии, сценарий, който вече се свързва с Украйна (Оранжевата революция, Майдана), Грузия, Киргизстан и други.

Когато сръбски църковни лидери употребяват този термин пред руската политическа върхушка, посланието е ясно: те изваждат протестите от рамките на вътрешното социално недоволство, и ги поставят върху плоскостта на по-широк геополитически сценарий, насочен срещу „традиционния ред“ в Сърбия.

Първо, това е опит за делегитимация на протестите – че те не са „автентично гражданско недоволство“, а външно инспириран процес срещу „невинния“ Вучич.

Второ, това е легитимация на властта – църковните лидери внушават, че държавното ръководство (или поне част от него) защитава страната от външна намеса.

Трето, патриархът и митрополитът вписват този процес в руската интерпретация на света, според която „цветните революции“ са инструмент на „западно влияние“ и трябва да бъдат предотвратявани. Така сръбският патриарх Порфирий и неговият духовен отец вкараха вътрешнополитическите протести в рамката на глобалното противопоставяне между „Запада“ и „православно-консервативния свят“, в който Москва и Белград се представят като естествени съюзници.

Къде е България в геополитическия пъзел на Москва и Белград?

България също не остава незасегната от мрежите на тези два „свята“. За нашата страна обаче методите са различни. Или поне до отслабването на влиянието на Виктор Орбан в европейската политика страната беше обект на яростна антибългарска кампания чрез медии и политически мрежи, свързвани с неговия режим. През юни 2025 г. президентът Росен Плевнелиев призова българските институции да дадат адекватен отговор на тази кампания. Според него София трябваше ясно да осъди поведението на Сърбия и Унгария, които със своята политика подкопават сигурността не само на региона, но и на Европейския съюз като цяло. Плевнелиев припомни още, че Будапеща активно е участвала в изграждането на мрежи с антибългарска насоченост и е подпомогнала бившия премиер на Северна Македония Никола Груевски, на когото предостави убежище. Политическият анализатор, журналист и публицист Владимир Владимиров също обърна внимание на влиянието на Виктор Орбан върху Балканите, акцентирайки върху изградените през последните години политически и медийни мрежи в региона и върху промените, настъпили след смяната на властта в Унгария.

В публикации, телевизионни участия и политически изявления България системно бива обвинявана, че „всички национални катастрофи на Сърбия се дължат на София“, че България „отрича македонската нация“, упражнява „исторически ревизионизъм“ и използва българските паспорти като инструмент за влияние, описван като „подмолна асимилаторска политика на София“. Особено показателни са изявленията на сръбски официални представители по темата за европейската интеграция на Северна Македония. Председателят на сръбския парламент Ана Бърнабич внуши, че България поставя несправедливи исторически условия пред Скопие и практически блокира европейския му път. В тази реторика България се представя като държава, която унижава Северна Македония и налага исторически претенции. Според критиците на Белград подобни послания целят не толкова защита на македонските интереси, колкото засилване на недоверието към България и към самия Европейски съюз.

Тук се откроява фигурата на Иван Стоилкович – един от най-известните представители на просръбската линия в Северна Македония. Той открито подкрепя концепцията „Сръбски свят“ и поддържа връзки както с режима на Александър Вучич, така и с Русия. В публичните му изяви често присъстват основните сръбски геополитически послания на Балканите. През 2021 г. Стоилкович отправи остри антибългарски обвинения, наричайки България „фашистка“ и „геноцидна“ държава. След поздравленията на македонското ръководство за празника на свети Сава, Стоилкович призова за „решителен отговор“ срещу българските официални лица и поиска реакция от ЕС и САЩ. Според медийни публикации, Стоилкович е свързан с руското разузнаване (БГНЕС). Организираните прояви в подкрепа на Вучич в Куманово със сръбски знамена, лозунги и символика бяха приети от критиците като показателен пример за нарастващо сръбско политическо и културно влияние в Северна Македония.

Силен символичен заряд имаше и награждаването на Стоилкович с „Хартата на Свети Сава“ от сръбския патриарх Порфирий през февруари 2026 г. За мнозина анализатори този акт надхвърля рамките на обикновено църковно признание и носи ясно политическо и геополитическо послание, тъй като със свети Сава СПЦ обозначава цяла своя църковна концепция за духовна идентичност (т.нар. „Светосавие“).

Паралелно с това в сръбското публично пространство продължават да се възпроизвеждат исторически антибългарски наративи. В сръбски медии периодично се говори за „български зверства“ и „геноцид над сърбите“ по време на Първата световна война. По този начин постепенно се изгражда трайна атмосфера на недоверие към България както в Северна Македония, така и в части от сръбското обществено пространство. Тази реторика не остава ограничена само до медиите и политиката. През 2024 г. Сръбският патриарх Порфирий също се включи в подобни исторически интерпретации заедно с президента Александър Вучич. Патриархът отслужи литургия за така наречените „Сурдулишки мъченици“, а честванията бяха широко отразени от официалния сайт на Сръбската патриаршия. Днес отново за този „празник“ Иван Николов пише за БГНЕС: „Антибългарските чествания в Сърбия започнаха още на 18 май на гара Ристовац с церемония „за отдаване на почит на невинните жертви, избити от българите. Така продължи до централното тържество, което се проведе в сръбския град Сурдулица на 29 май, когато бяха отбелязани т.нар. „Свети Сурдулишки мъченици“.

На този фон отношенията между София и Белград се обтегнаха допълнително след подкрепата на България за Резолюцията на Общото събрание на ООН за геноцида в Сребреница. Документът, приет през 2024 г., призова 11 юли да бъде обявен за Международен ден за възпоменание на геноцида в Сребреница, извършен през 1995 г. в Босна и Херцеговина. Президентът Александър Вучич реагира остро и заяви, че е разочарован от българската позиция. Реакцията му беше възприета от мнозина като част от по-широкото противопоставяне между сръбския национален наратив и европейската политика на паметта и отговорността за войните в бивша Югославия.

В крайна сметка България се оказва в сложен геополитически възел, в който се пресичат руско влияние, сръбски регионален национализъм, медийни мрежи, исторически наративи и религиозна символика. Антибългаризмът в този контекст не е просто емоционална реакция или исторически спор, а често функционира като инструмент за политическо влияние и противопоставяне на европейската интеграция на Балканите – с активната намеса и инструментариума на „Сръбския свят“.

Бъдещето на „сръбския свят“ след отслабването на Русия

Войната в Украйна постави под натиск целия модел на „Руския свят“. Европа засилва подкрепата си за Украйна и увеличава санкциите срещу Русия, включително срещу фигури от Руската православна църква и патриарх Кирил.

Ако Русия трайно отслабне като геополитически фактор, това няма да остане без последици за региона. В такъв сценарий Сръбската православна църква вероятно ще изгуби част от геополитическото си влияние, а концепцията за „Сръбския свят“ може постепенно да се свие до местна културно-религиозна рамка за идентичност. Белград би бил принуден да води по-прагматична политика, а антизападната реторика ще остане на заден план.

Но преходът едва ли ще бъде плавен. Протестите в Сърбия показват дълбоките обществени разделения, а президентът Александър Вучич вече заяви, че обмисля вариант да се оттегли. В периоди на геополитическо отслабване обаче националистическите структури често се радикализират, опитвайки се да компенсират загубата на външен покровител.

Особено чувствителен е въпросът за ролята на Сръбската православна църква. Когато националната идентичност, политиката, идеологията и религиозната принадлежност са силно преплетени, кризите в едната сфера неизбежно се пренасят и в другите. Показателни в това отношение бяха реакциите след посещението на патриарх Порфирий в Москва и срещата му с Владимир Путин. В сръбското обществено пространство се появиха открити писма, петиции и критични позиции, а според критиците, от духовен водач Порфирий се е превърнал в политически съюзник на властта.

Сръбската православна църква играе централна роля на посредник между религиозната легитимност и политическата инструментализация в региона. Макар този модел да не представлява непосредствена заплаха за България, той има потенциал да поддържа регионална нестабилност, да засилва антибългарските наративи, да разширява руското хибридно влияние и да затруднява европейската интеграция на Балканите. Именно затова разбирането на връзката между „Руския свят“, „Сръбския свят“ и ролята на СПЦ се превръща във важен елемент от анализа на съвременната балканска геополитика. | БГНЕС

---

Част втора от анализа на Ренета Трифонова, написан специално за БГНЕС. Първа част четете под заглавие „Руският свят“ и „Сръбският свят“: геополитически идеи, национална идентичност и религиозна легитимация на Балканите“

Ренета Трифонова е богослов и публицист, гл. редактор на Християнство.бг