На 21 май Черна гора отбелязва 20-годишнината от обявяването на своята независимост. През 2006 г. беше проведен историческият референдум, на който черногорците взеха съдбоносно решение да възстановят своята държавност, слагайки край на конфедерацията „Държавен съюз Сърбия и Черна гора“.

Датата в настоящия момент е лакмус за дълбоките разделителни линии - както в черногорското общество, така и сред политиците. Събитията от последните месеци и особено в началото на тази година, предхождащи празникът (какъвто би трябвало да бъде независимостта), разкриват незатихващия конфликт в страната, а именно - сблъсъкът между визията за суверенна, гражданска и прозападна държава от една страна, и опитите за нейното връщане в политическата, културна и стратегическа орбита на Белград, която днес е позната като „Сръбски свят“. Референдумът преди две десетилетия значеше исторически акт на възстановяване на държавност с корени в 19-ти век. Подкрепата в посока отделяне от Сърбия постави не само държавната граница, но и тази на съвременната черногорска идентичност. Ясен беше хоризонтът за заздравяване на многоетническото общество, което няколко години по-късно получи реален шанс за интеграция в Европейския съюз. Парадоксът е, че именно в този момент от просръбски и проруски политически фигури зависи посоката занапред - европеизация или сърбизация. Ритъмът на политическия живот в Черна гора се движи по моста между суверенисткия лагер и онази част от населението, която се смята за едно цяло със сръбската нация и култура.

Географското разположение на Черна гора слага страната в сметките както на Брюксел и Вашингтон, така и на Белград и Москва.

Присъединяването на Черна гора към НАТО през 2017 година категорично беше успех от стратегическа гледна точка, но същевременно активизира геополитическото съперничество на нейната територия. От друга страна, разширяването на Алианса беше от огромно значение за регионалната сигурност и поражение за руската стратегия на Балканите. Оттогава руската стратегия в страната се адаптира и предимно разчита на асиметрични методи. Москва не се отказа да подкрепя местни политически формации, медии и организации, които оспорват прозападната ориентация на Подгорица. В този контекст интересите на Русия се припокриват с тези на Сърбия, макар двете държави да имат различни крайни цели. Ако Москва търси дестабилизация на южния фланг на НАТО, то Белград има за цел културна и политическа хегемония над своя съсед. Най-сериозното дългосрочно предизвикателство пред суверенитета на Черна гора в наши дни не е заплахата от пряка военна интервенция, а постепенното превземане на институциите чрез концепцията „Сръбски свят“. Тази идеологема, сходна по своята структура с доктрината „Руски свят“, не означава непременно стремеж към промяна на физическите граници на Черна гора. Очевидно обаче е намерението Подгорица да бъде превърната в сателит на Белград. В инструментариума на този натиск прозират: идентичността, религията, езика и пренаписването на историческите наративи. Сръбската православна църква е не само религиозен фактор в този процес. Начело с патриарх Порфирий тя извършва мобилизизация по строго политически въпроси. Показателно в това отношение е неотдавнашното изявление на сръбския президент Александър Вучич, който оправда отказа си да присъства на честванията за независимостта на Черна гора с липсата на подкрепа за статута на сръбския език в страната.

Значителна част от сръбския политически елит (режимът на Вучич) продължава да разглежда Черна гора като неразделна част от „Сръбски свят“. От една страна тази политическа линия мобилизира сръбския националистически електорат при непрестанните вътрешнополитически кризи в самата Сърбия, а от друга съзнателно цели блокиране на европейската перспектива за Черна гора чрез подклаждане на кризи. Дипломатическите искри от последните дни илюстрират нагледно този проблем. Думите на Вучич за „отцепването от моята Сърбия“ и последвалото писмо, в което той обвинява Подгорица заради признаването на Косово, показват дълбоко неразбиране или умишлено пренебрегване на черногорската държавност. Реакцията на черногорското Министерство на външните работи беше навременна и адекватна с припомняне на историческите факти, така че да бъдат отхвърлени внушенията, че суверенитетът е акт на враждебност срещу сръбския народ. И все пак проблемът е налице. Институционалният отговор на Подгорица на провокациите от Белград е епизодичен и непоследователен. Политическата нестабилност след изборите през 2020 г., когато приключи дългогодишното управление на проевропейската Демократическа партия на социалистите, създаде вакуум, от който се възползва Вучич. В управлението на Черна гора влязоха политически сили с коренно различни геополитически възгледи.

20 години по-късно наблюдаваме парадоксална ситуация. Президентът Яков Милатович изразява гордост от вота си през 2006 година, премиерът Милойко Спаич пази дистанция по темата за независимостта, вероятно за да не наруши крехкия баланс в управляващата коалиция с просръбски формации, а лидерът на Демократичната народна партия Милан Кнежевич открито и системно защитава позициите на Белград. Твърдението на Кнежевич, че през 2006 година се е противопоставял не на независимостта, а на създаването на „частна държава“, е класически пример за политическа мимикрия. Под предлога за борба с корупцията на предишния режим, се прокарват политики, които системно подкопават ангажиментите на държавата по пътя към членство в ЕС. Реална е опасността формалният прозападен курс на правителството да прикрива пълзяща промяна в стратегическата ориентация на ключови институции в сферата на сигурността, образованието и културата. Въпреки всичко това Брюксел все още възприема Черна гора като най-напредналата държава кандидат от Западните Балкани. Тя е отворила всички преговорни глави и има реален шанс да бъде следващият член на общността. Липсата на тежки двустранни спорове със съседи, малкият размер на икономиката и пълното синхронизиране с общата външна политика на ЕС я правят идеален кандидат на хартия. Европейската комисия обаче трябва да подходи към този процес с изострено геополитическо внимание. Съществува сериозна опасност Брюксел да се фокусира единствено върху техническия напредък, приемането на закони и попълването на административни въпросници. Ако Европейският съюз игнорира инспирираните от Белград конфликти за идентичността на населението и зловредното чуждо влияние, той рискува да интегрира държава, чийто суверенитет е де факто компрометиран от трети страни - в този случай от най-близкия съюзник на Русия на Балканите. 

Успехът или провалът на Черна гора е фундаментален тест за самата политика на разширяване на ЕС. Ако Брюксел не успее да консолидира проевропейските сили в най-напредналата държава в региона и допусне тя да бъде върната в руско-сръбската орбита, това ще означава катастрофален сигнал към всички останали в Западните Балкани. Денят на независимостта на Черна гора не е дата от календара, отбелязваща събитията от 21 май 2006 година, тъй като ни напомня за един ключов за Балканите, но незавършил политически процес. Въпросът е дали Черна гора ще консолидира своя статут на суверенна, многоетническа и европейска държава, или ще позволи Белград да я превърне в територия без реална политическа тежест. В този смисъл битката за бъдещето на Черна гора е битка за стабилността на Западните Балкани и за сигурността на самата Европа.

---

Отдел „Международни новини“ на Информационна агенция БГНЕС