Сръбските студенти отново протестират. На площад „Славия“ в Белград се събраха десетки хиляди души. Сръбската язва – корупцията и авторитаризмът – отново започва да кърви и едва ли скоро ще заздравее.

Още преди протеста някои медии съобщиха, че сборният пункт ще бъде пред сградата на Патриаршията в Белград. Поводът, който отдавна налива масло в огъня, беше отстраняването на Жичкия митрополит Юстин от катедрата му. Причината този владика да бъде защитаван от студентите е, че е сред малцината архиереи на Сръбската църква, осмелили се да подкрепят протестите им срещу режима и да застанат на тяхна страна, когато обидната дума „усташи“ полетя към тях от устата на друг архиерей – Крушевацкия митрополит Давид. През февруари 2025 г. той публикува текст на сайта на Крушевацката епархия, в който твърди, че студентите били обучавани как да станат „сръбски усташи“. Изказването предизвика остра реакция в Сръбската православна църква, като няколко митрополити и епископи публично се разграничиха от него и определиха подобна реторика като недопустима.

Митрополит Юстин беше окончателно осъден от Архиерейския събор на Сръбската църква. Това обаче едва ли е краят; по-скоро е началото на едно дълбоко пропадане, от което все още не знаем с какви рани ще излезе сръбската църковна общност. Причината е много по-дълбока и по-стара – национализмът и шовинизмът, старата болка на Балканите. Всичко, което пречи на възраждането на тази идеология и на демократизирането на страната, предизвиква яростната съпротива на режима на Вучич. Този път обаче Църквата публично и безапелационно застана зад сръбския авторитарен президент. А това може да ѝ струва скъпо.

Как се стигна до положението, в което Сръбската църква открито подкрепя авторитарен режим, който „наложи“ да бъде отстранен митрополит от епархията му, а преди това – да бъдат осъдени на низвержение двама богослови, единият от които свещеник? Известен е случаят с Благой Пантелич и Вукашин Миличевич – заради подкрепата си за студентските протести и двамата заплатиха с най-тежкото наказание: отлъчване от църковната общност.

Сръбската църква нагледно показа, че уверено върви по стъпките на своята по-голяма сестра – Руската църква. Известно е, че в Русия от началото на войната в Украйна биват низвергвани и наказвани всички антивоенни свещеници, които не само се обявяват против войната, но дори отказват да се молят за победа. И в двете църкви се развива паралелно – и може да се каже, че „ескалира“ един и същи процес – сурово наказание за всички, които не се подчиняват на върховния властник: президент, премиер, патриарх.

Но ако в държава като Русия погазването на демократичните принципи, свободата на съвестта и правото на глас не е новост, чрез Сръбската църква Сърбия показва какво се случва на европейска територия, когато богословите и клириците имат съвест – плащат цената за нея.

Сърбия е страна, която е кандидат за членство в ЕС и от 2014 г. води преговори за присъединяване. Днес обаче тя е изправена пред риск да загуби до 1,5 милиарда евро европейско финансиране, тъй като Европейската комисия обмисля да прекрати плащанията заради отстъплението от демократичните стандарти и близките отношения на страната с Русия.

А през това време студентските протести отново се активизират. Младите хора в Сърбия искат достоен живот, свобода на съвестта, справедливост и поемане на политическа отговорност за корупцията в страната. Това обаче влиза в пряк сблъсък с режима, към който по-голямата част от Сръбската православна църква остава лоялна. Успя ли властта да постигне своята сакрализация чрез Църквата? Очевидно този процес е труден и все повече навлиза в своята крайна фаза.

Какво се случи и защо Сърбия стигна дотук?

През последните две десетилетия Балканите постепенно се превърнаха в едно от основните полета на сблъсък между евроатлантическата интеграция и възраждането на евразийския геополитически модел, олицетворяван от Русия. След разпадането на Югославия и отслабването на руското влияние през 90-те години изглеждаше, че регионът необратимо ще се ориентира към ЕС и НАТО. Вместо това Москва започна да изгражда нов модел на влияние, основан не толкова на пряка военна сила, колкото на цивилизационни, религиозни, културни и идентичностни връзки.

Ключов инструмент в тази стратегия на Балканите се оказа Сръбската православна църква (СПЦ), която постепенно започна да претендира в ролята си на религиозна институция за геополитически фактор, ретранслиращ идеите на руската идеология в региона. А тези идеи са стари колкото самите Балкани – те неизменно започват и завършват с едно и също: национализъм, който само временно затихва след поредния крах, за да надигне отново глава и да поиска нови жертви – до следващия крах.

Този път обаче национализмът се разви в посока на особена привързаност на „по-малкия брат“ към „по-големия“. Белград не просто гледа към Москва – той все по-осезаемо се обвързва с нея политически, културно и символно. И макар Сърбия формално да продължава да върви по пътя към Европейския съюз, вътрешният политически и обществен климат все повече се формира под влиянието на един модел, който поставя колективната идентичност, силната власт и националната митология над демократичните институции и гражданските свободи.

Според Джабир Дерала всички отделни кризи в региона, на които ставаме свидетели през последните години – референдумът в Република Сръбска, клерикалният национализъм в Черна гора и ерозията на демокрацията в Северна Македония – са взаимно свързани. Те представляват част от внимателно организирана и координирана стратегия за влияние, синхронизирана с хибридните операции на Москва в Европа. Според тази перспектива всички тези процеси подкопават крехкия демократичен консенсус, който успя да съхрани мира на Балканите повече от две десетилетия – след последния въоръжен конфликт в Северна Македония през 2001 г.

Ръководството в Белград прилага сходен сценарий в различните държави от Западните Балкани. В Черна гора то разчита на религиозна консолидация; в Република Сръбска – на рисковани сепаратистки залози; а в Северна Македония води дезинформационна война, подробно описана от Дерала в анализа „Без куршуми и без граници, само с наративи: тихото завладяване на Северна Македония“.

В тази сложна амалгама от хибридни влияния Сръбската православна църква също заяви желанието си да бъде лоялен съюзник – институция, която да „издува платната“ на този геополитически проект.

Концепцията за „Руския свят“ като геополитически модел

За да разберем по-ясно глобалния контекст на този проект и влиянието му на Балканите, трябва да се върнем малко назад. След идването на Владимир Путин на власт Русия започна да изгражда нова държавна идеология, съчетаваща православен консерватизъм, руски национализъм, антилиберализъм, евразийство и стремеж към възстановяване на сферите на влияние от времето на СССР. В основата ѝ стои концепцията за „Руския свят“ („Русский мир“) – идеята, че Русия има особена цивилизационна мисия и право да защитава рускоезичните общности, православието и т.нар. „традиционни ценности“.

Тази идеология представя Русия, Украйна и Беларус като части от една цивилизация – „Света Рус“, обединена от обща история, език, култура и православна християнска традиция. Москва е мислена като политически център, Киев – като духовен извор на старата Рус, а патриарх Кирил и Руската православна църква – като духовни стожери на това единство в симфония с държавната власт.

Срещу „Руския свят“ стои Западът, описван от идеолозите на концепцията като морално деградирал, подвластен на либерализъм, секуларизъм и глобализация. Така Москва и Руската църква започват да се представят като защитници на „истинските“ християнски и традиционни ценности.

В съвременната руска външнополитическа доктрина „Руският свят“ е тясно свързан с идеята за многополюсен световен ред, в който Русия трябва да възстанови ролята си на велика сила. Неслучайно често се правят исторически паралели с Руската империя и управлението на Петър I. По време на войната в Украйна самият Путин нееднократно заявява, че „събира руските земи“, сравнявайки действията си с политиката на Петър I.

Понятието „Руски свят“ Путин използва за първи път публично още през 2001 г., а впоследствие той се превръща в основен наратив на руската „мека сила“ в постсъветското пространство. На практика тази идеология има ясно изразен ревизионистичен и реваншистки характер, тъй като оправдава намесата на Русия в съседни държави чрез претенции за защита на рускоезични и етнически руски общности.

Според Шон Грифин идеологическите проекти на Владимир Путин и патриарх Кирил не съвпадат напълно. За Кирил в основата стои идеята за религиозно и духовно единство, произтичащо от покръстването на Киевска Рус. За Путин централно място заема култът към „Великата победа“ във Втората световна война, превърнат в своеобразна политическа религия на постсъветска Русия. Съчетаването на тези елементи оформя неоевразийската идеология на „Руския свят“, която след началото на войната в Украйна придобива почти официален държавен характер.

Постепенно тази доктрина започва да служи като оправдание за политическа намеса в постсъветските държави, за хибридни операции, пропагандни кампании и използване на църковно влияние с цел отслабване на европейската интеграция. Така Руската църква се превръща във важен партньор на Кремъл, а патриарх Кирил нееднократно защитава идеята за „духовно единство“ между Русия, Беларус и Украйна, легитимирайки геополитическите действия на руската държава.

Сакрализацията на национализма: „Руският“ и „Сръбският“ свят

На 27 март 2024 г. в Москва се проведе Всемирният руски народен събор „Настоящето и бъдещето на Руския свят“, който допълнително затвърди тази идеологическа рамка. Още през 2022 г., след началото на войната в Украйна, Академията за богословски изследвания във Волос излезе с декларация срещу тази доктрина, определяйки я като несъвместима с християнството. Някои богослови я описаха дори като „еклисиологична ерес“ и форма на насилствен филетизъм, а други – като идеология, доближаваща се до религиозен национализъм с тоталитарни черти.

Само две години по-късно, независимо от тези богословски оценки, Сръбската църква се включи в сходен проект, но с балкански измерения. През юни 2024 г. на Общосръбския събор в Белград беше приета Декларация за общото бъдеще на сръбския народ, която определя Сръбската православна църква като един от стълбовете на сръбската национална, културна и духовна идентичност. Документът утвърждава идеята за единно сръбско пространство отвъд държавните граници и по този начин дава институционален израз на концепцията за „Сръбския свят“.

Съборът определи СПЦ като един от основните стълбове на националната, културната и духовната идентичност на сръбския народ и призова за по-тясно сътрудничество между църковната и държавната власт по теми като „традиционните християнски ценности“ и „светостта на брака и семейството“. Така все по-ясно започна да се очертава и сръбската версия на този модел – концепцията за т.нар. „Сръбски свят“, изграждана по подобие на идеологията на по-големия „руски брат“.

Идеята обаче не е нова. Тя стъпва върху стария проект за „Велика Сърбия“ – политическа и национална концепция от XIX и XX век, свързана със сръбско доминиране на Балканите. В съвременния си вид понятието „Сръбски свят“ придоби популярност след 2020 г., когато започна да се използва като рамка за по-тесни политически и културни връзки между сръбските общности извън границите на Сърбия.

Особено след избора на патриарх Порфирий през 2021 г. тази идея започна все по-видимо да се артикулира както в политически, така и в църковен контекст. Година по-късно войната в Украйна и агресивното активиране на концепцията за „Руския свят“ допълнително очертаха този модел и на Балканите – с Русия като геополитически център и Сърбия като основен регионален носител на сходен политико-културен наратив.

Още от XIX век руската имперска политика гледа към Балканите през идеята за славянско и православно единство. Сред част от руските панславистки среди се утвърждава виждането, че бъдещо южнославянско обединение би следвало да се формира около Сърбия и Белград, а самата Сърбия постепенно се превръща в най-важния руски съюзник на Балканите.

В този контекст оста Москва – Белград се възприема не просто като партньорство, а като връзка на взаимна зависимост, в която концепциите за „Руски свят“ и „Сръбски свят“ функционират като взаимно подсилващи се идеологически рамки. Символичен израз на тази зависимост стана метафората на митрополит Ириней Булович за „малката сръбска лодка“, привързана към „големия руски кораб“, която ясно подсказва йерархията в тези политически и духовни лоялности. Добре е изразил тази зависимост Балша Божович:

„Сръбската православна църква, която изигра ключова роля в разпространението на експанзионистичния национализъм през 90-те години на миналия век с трагични последици в Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово, сега, ръка за ръка с Руската православна църква, продължава да разпространява идеология, която заплашва стабилността както на Западните Балкани, така и на Европа. Изявленията на Порфирий от Москва сигнализират не просто за завой във външната политика на Сърбия, но и за връщане към вътрешнополитически модел, напомнящ за 90-те години на миналия век при Слободан Милошевич и Александър Вучич, в който автокрацията, клерикализмът и национализмът се сливат в опасен проект за изолация и дестабилизация на Балканите, докато режимът търси своята външна котва в руския империализъм“.

В същата логика се вписва и мащабната руска подкрепа за катедралата „Св. Сава“ в Белград, разглеждана не само като религиозен жест, но и като инструмент за символно и културно влияние. Чрез подобни проекти Русия не просто укрепва присъствието си в Сърбия, а изгражда устойчиви мрежи на зависимости, превръщайки страната в център на руското присъствие на Балканите.

На този фон Сърбия придобива особено значение и за България. Румъния, Украйна и други държави в региона служат като своеобразен геополитически буфер, ограничаващ прякото руско влияние. Сърбия обаче остава единствената държава в непосредствена близост до България със сухопътна граница и дълбоки исторически, културни и религиозни връзки с Москва – фактор, който ѝ придава особена тежест в регионалния баланс на политическите сили.

 „Сръбският свят“ като балкански аналог на „Руския свят“

Двете концепции си приличат най-вече по това, че представят нацията не просто като държава, а като по-широка духовна и цивилизационна общност, която надхвърля съществуващите граници и обединява всички „свои“ чрез език, култура, история и „православна идентичност“. Това ясно личи както в документите на Всемирния руски народен събор, така и в решенията на Общосръбския събор, където държавата, народът и Църквата са представени като естествено свързани части от един общ исторически проект.

И в двата случая православието се използва не само като религиозна принадлежност, а и като политически и цивилизационен знак. Идеите за „защита на традиционните ценности“, „духовно единство“, „историческа мисия“ и грижа за сънародниците извън държавните граници постепенно се превръщат в основа за по-широки политически претенции. Така „Руският свят“ и „Сръбският свят“ започват да действат като сходни модели на влияние, търсещи подкрепа и легитимност чрез Църквата.

В решенията на руския събор се казва, че „границите на Руския свят като духовно и културно-цивилизационно явление са значително по-широки от държавните граници както на сегашната Руска федерация, така и на голямата историческа Русия“. Посочва се още, че „Руският свят“ обхваща всички, за които руската традиция, култура и цивилизация са „висша ценност и смисъл на живота“. По сходен начин и идеята за „Сръбския свят“ се стреми да обхване всички сърби извън границите на страната, за които сръбската национална, културна и духовна идентичност е определяща.

Макар „Сръбският свят“ да не е официална държавна доктрина, сред най-активните му поддръжници са кръгове около Александър Вулин, националистически организации, представители на службите за сигурност и влиятелни среди в Сръбската църква.

Основната идея на „Сръбския свят“ е, че всички сърби на Балканите принадлежат към едно общо културно, духовно и историческо пространство, което стои над съществуващите държавни граници. В този смисъл концепцията обхваща не само Сърбия, но и Република Сръбска, сръбските общности в Черна гора и Косово, както и влиянието върху обществените и политическите процеси в Северна Македония.

Подобно на „Руския свят“, и тук православието се превръща в инструмент за политическо и културно влияние, а историята се използва за обединяване на „сръбските сили“. Националната идентичност често се поставя над държавния суверенитет, а Западът се представя като цивилизационен противник и дори като заплаха за ценностите на „Сръбския свят“. | БГНЕС

---

Част първа от анализа на богослова Ренета Трифонова, написан специално за БГНЕС. Втора част четете в неделя, 7 юни.