Дългоочакваната екранизация на „Одисея“ на Кристофър Нолан официално тръгна по кината тази седмица. Филмът пресъздава древния епос на Омир за завръщането на Одисей у дома след Троянската война.

Троянската война, описана в Омировите поеми, е силно митологизирана. Действието обаче се развива в свят на мореплаване и морски пътища, които древните гърци познавали отлично.

Любопитното е, че Нолан представя Троянската война като конфликт за контрол върху търговски маршрут. Подобен икономически мотив липсва в оригиналния текст на Омир.

Темата обаче би звучала напълно актуално за атиняните, които слушали Омировите епоси векове по-късно, когато реални войни вече се водели за овладяване на жизненоважния морски път към Черно море. Той минавал покрай Дарданелите, откъдето според мита започнало пътешествието на Одисей към дома.

Контролът върху този пролив, включително събирането на такси от преминаващите кораби, се превърнал в ключов фактор за възхода на Атинската империя. Историята има своите паралели и днес, когато отново се обсъжда налагането на такси по стратегически морски маршрути.

Врата към Черно море

Дарданелите, които древните гърци наричали Хелеспонт, представляват тесен естествен пролив на територията на днешна Турция.

Заедно с Мраморно море и Босфора те свързват Егейско море, а чрез него и Средиземно море, с Черно море.

Около 500 г. пр.н.е. гръцките градове-държави, и най-вече демократична Атина, осъзнали, че контролът върху този воден път е решаващ за тяхното оцеляване и просперитет.

Няколко десетилетия по-късно Гръко-персийските войни само затвърдили това убеждение. Персийският цар Ксеркс построил понтонен мост над Дарданелите, за да прехвърли армията си към Гърция.

След победата над Ксеркс на Балканите през 480 и 479 г. пр.н.е. едно от първите действия на гърците било да укрепят контрола си над Дарданелите и да превземат градове на север от тях в днешна Турция, сред които Византион, днешен Истанбул, и Халкедон, днешния квартал Кадъкьой.

По същото време атиняните, които вече оглавявали гръцката коалиция срещу Персия, завладели и трите големи острова при входа на пролива - Имврос, Лемнос и Скирос.

Така корабите на атинския флот и плавателните съдове, превозващи зърно, можели значително по-сигурно да преминават по маршрута между Атина и Дарданелите.

Империя, изградена със зърно

Скоро този морски път придобил значение, далеч надхвърлящо военното. Благодарение на него атиняните започнали да извличат пълна полза от търговията с Боспорското царство, обхващащо приблизително днешен Крим и части от Южна Украйна.

Климатът и релефът на Гърция били благоприятни за някои земеделски култури и Атина напълно задоволявала нуждите си от зехтин. Сухата област Атика обаче не била подходяща за отглеждане на достатъчно зърно, което превърнало търговията със северните земи в жизненоважна за развитието на държавата.

Контролът върху Дарданелите и връзката с Черно море осигурил на Атина огромни количества евтина храна, което довело до рязък демографски растеж.

През 431 г. пр.н.е. избухнала Пелопонеската война между Атина и Спарта.

По това време две трети от храната на Атина вече се внасяли по море, като по-голямата част достигала до града именно през Дарданелите.

През първото десетилетие на продължилия 30 години конфликт спартанците и съюзниците им нееднократно нахлували в Атика. Атиняните се изтеглили зад укрепленията си и разчитали на доставките на зърно през Дарданелите, за да оцелеят.

Такси за корабоплаването

През последното десетилетие на Пелопонеската война, когато финансовите ресурси на Атина започнали да се изчерпват, градът затегнал контрола си върху този стратегически пролив.

Атинската демокрация отдавна поддържала гарнизони от двете страни на Босфора, които следели какви стоки останалите гръцки градове-държави внасят по този маршрут.

През 413 г. пр.н.е. обаче бил въведен налог в размер на 10% върху стойността на всички товари, преминаващи през пролива. Огромните приходи от тази такса позволили на Атина да продължи съпротивата срещу Спарта още седем години.

Как загубата на пролива пречупва Атина

В крайна сметка Спарта печели Пелопонеската война. През последното десетилетие на конфликта тя сключва съюз с Персийската империя, за да изгради флот, способен да оспори господството на Атина по море.

През 405 г. пр.н.е., край днешния Галиполи, спартанците пленяват почти целия останал атински флот без сражение - близо 200 кораба, а пленените моряци са екзекутирани.

Без флот Атина губи контрол над морския маршрут, а спартанците прекъсват доставките на зърно от север.

Градът бързо е принуден да капитулира вследствие на морска и сухопътна блокада и така губи Пелопонеската война. Загубата на контрола над този стратегически пролив край древна Троя води до падението на Атинската империя.

Историята се повтаря

Филмът на Кристофър Нолан е въздействащо и непреходно напомняне за човешката цена на войната и за това, че до нея трябва да се прибягва единствено като крайна мярка.

Историята на пролива край Троя обаче предлага и важни уроци за разбирането на съвременното противопоставяне между Съединените щати и Иран.

Опитът от Дарданелите показва, че държави и империи могат да се издигнат или да рухнат в зависимост от това кой контролира подобни стратегически водни пътища. Предвидливите държави, каквато била демократична Атина, изграждат и поддържат този контрол в продължение на поколения, използвайки всички дипломатически и военни средства, с които разполагат. Поставянето под заплаха на свободното корабоплаване или безразсъдното отношение към подобни проливи може да има изключително тежки последици. І БГНЕС

-----------

Дейвид М. Причард е гост-професор по програмата „Левърхюм“ в Единбургския университет и автор на книгата „Атинската демокрация във война“, издадена от „Кеймбридж Юнивърсити Прес“. Статията е публикувана първоначално в изданието The Conversation.