Когато високопоставен държавен служител публично заяви, че съжалява за недовършено етническо прочистване, това обикновено предизвиква политическо земетресение. В днешна Сърбия обаче изявлението на министъра на държавната администрация и местното самоуправление Снежана Паунович премина по-скоро като очаквано потвърждение на една дългогодишна държавна политика.

Скандалните ѝ думи - „Ако бях на мястото на Милошевич през 1998 г., щях да извърша етническо прочистване на Косово“ - са симптом на последователната политика на президента Александър Вучич и неговите проксита, които не само че не са се откъснали от наследството на Слободан Милошевич с неговата доктрина „Велика Сърбия“, но и активно го надграждат чрез концепцията за т.нар. „Сръбски свят“.

Тази деструктивна доктрина продължава да генерира нестабилност в целия регион, разглеждайки Косово, Черна гора, Босна и Херцеговина и Северна Македония като зони за агресивна проекция на сръбското влияние.

Скандалът предизвика мащабен международен отзвук, отразен подробно от водещи европейски медии. Френското издание „Курие де Балкан“ отбеляза, че Паунович е защитила наследството на Милошевич. Изданието цитира Андин Хоти (син на изчезналия косовски активист Укшин Хоти), според когото изказването е „доказателство, че Белград не се е освободил от геноцидната и престъпна политика на режима на Милошевич“.

Паралелно с това, „Дойче веле“ публикува анализ, който може да бъде обобщен с изречението „Сърбия се връща към политиката от времето на Слободан Милошевич“. Медията акцентира върху реакциите в Европейския парламент, цитирайки евродепутата Сандро Гоци, който категорично заяви, че Сърбия не може да претендира за достоверност по пътя си към ЕС, докато членове на нейното правителство възраждат реториката и идеологията от епохата на Милошевич.

Нормализирането на езика на омразата в Сърбия
Въпреки мащабния международен скандал, сръбското правителство първоначално запази мълчание, а самата Паунович категорично отказа да се извини за същността на думите си, декларирайки приемственост със стратегиите на Социалистическата партия на Сърбия (СПС) на Милошевич.

Сръбското общество е дотолкова свикнало с езика на омразата, отбелязва българският общественик и анализатор Иван Николов, че вътре в страната реакцията е притъпена. Директорът на Центъра за практическа политика Драган Попович посочва, че за властта в Белград етническото прочистване не е проблем – проблемно е само когато някой си позволи да го заяви публично в ефир. Радикализирането на публичния наратив, дехуманизирането на съседите и графитите на Ратко Младич са класически методи за сплотяване на нацията - модел, познат от предвоенните периоди в бивша Югославия.

Историческа амнезия и лицемерието на Белград
В защита на своята съпартийна сънародничка се обяви вицепремиерът и министър на вътрешните работи Ивица Дачич – бивш говорител на СПС именно по времето на диктатора Милошевич. В своя изява пред БГНЕС няколко дни преди това той отхвърли констатациите в приетата от Европейския парламент резолюция, че Сърбия подкопава суверенитета на съседните държави. В типичен ревизионистичен стил, Дачич заяви:

„Да ви кажа искрено една работа. Признала ли е Сърбия някоя държава, която не е член на ООН? Направила ли е Сърбия нещо против териториалния интегритет на някоя държава? Как не е срам някой да говори за това, след като именно той е нарушил териториалния интегритет на Сърбия, признавайки Косово като независима държава?“

Този наратив за историческата „безгрешност“ на Белград е груба манипулация и класическа амнезия. Фактическото опровержение се съдържа в събитията от 90-те години:

Хърватия (1991–1995 г.): Контролираната от Белград ЮНА и паравоенни формирования водят мащабна военна кампания, съпроводена с етническо прочистване.

Босна и Херцеговина (1992–1995 г.): Политическата, логистичната и финансовата подкрепа на Белград за Радован Караджич и Ратко Младич допринася за обсадата на Сараево и за геноцида в Сребреница, при който са убити над 8 000 бошняци.

Косово (края на 90-те): Режимът провежда мащабна кампания на насилствено депортиране на над 800 000 косовски албанци. Днес, според експерта Бехар Зогиани, популярният лозунг „Косово е Сърбия“ на практика продължава да означава „Косово без албанци“.

Към това лицемерие спада и личното политическо минало на самия президент Александър Вучич, който днес се представя като радетел за диалог и мир. Преди почти 31 години (на 20 юли 1995 г.) Вучич шокира света с брутално изказване. Тръгвайки по стъпките на осъдения престъпник Воислав Шешел, от трибуната на парламент Вучич обявява:

„Е, вие бомбардирайте, убийте един сърбин, ние ще убием сто мюсюлмани, така че да видим дали международната общност или някой друг може да атакува сръбските позиции, дали може да се държи така със сръбския народ.“

В края на века днешният президент заема именно поста министър на информацията в режима на югославския военнопрестъпник и диктатор Слободан Милошевич.

Експорт на нестабилност

Освен Косово, доктрината „Сръбски свят“ активно атакува суверенитета на други съседни държави, засилвайки сепаратизма и вътрешното разделение.

В Черна гора, просръбските и проруски сили водят открита кампания срещу държавността на страната. Лидерът на Демократичната народна партия Милан Кнежевич поде кампания за оттегляне на признаването на независимостта на Косово и навръх Деня на независимостта на собствената си държава открито заяви, че „не цяла Черна гора празнува независимостта на страната“.

В Босна и Херцеговина, Белград не спира да оказва подкрепа за сепаратисткия лидер на Република Сръбска Милорад Додик, чиито действия перманентно подкопават териториалния интегритет и функционалността на държавата, създавайки постоянен риск от нов конфликт.

Може би най-показателен за пълзящото влияние на Белград е контрастът в реакциите на Тирана и Скопие спрямо скандала с Паунович. Албанският премиер Еди Рама избра подхода на пълно игнориране, отказвайки страната му да се превръща в „хор от истерични реакции“ всеки път, когато в Сърбия някой заговори „безсмислици“.

Официалното мълчание на правителството на Християн Мицкоски в Северна Македония пък е оглушително. Само седмици преди скандала, Паунович бе посрещната с най-високи държавни почести в Скопие, където Белград бе позициониран като „ментор“ на административните реформи. Още по-тревожно е, че паралелно с това институционално сближаване, в сръбското академично и медийно пространство продължава да се шири шовинистичната теза, определяща днешна Северна Македония като „Стара Сърбия“ или „Южна Сърбия“.

Проблемът беше обобщен пред БГНЕС от албанския писател и публицист от Северна Македония Ким Мехмети:

„Северна Македония не може да реагира, защото е част от Сръбски свят. Главният политически град на Северна Македония не е Скопие, а Белград. Албанските партии не реагират, защото са част от политическия възел.“

Шок без последствия?
Европейските институции реагираха с остра критика, като говорителят на ЕК Анита Хипер подчерта, че в Европа няма място за реторика, оправдаваща етническо прочистване. Еврокомисарят Марта Кос изрази изненада, че Паунович продължава да е министър, напомняйки, че Сърбия е хармонизирала едва малко над 60% от външната си политика с тази на ЕС.

Случаят със Снежана Паунович е лакмус, който осветява реалността на Балканите. Режимът на Александър Вучич продължава да използва историческите травми и националистическата реторика като инструмент за регионална хегемония. Европа продължава да финансира Белград с надеждата за демократизация, докато архитектите на „Сръбския свят“ - бившите министри и говорители на Милошевич, които днес управляват Сърбия - демонстрират, че духът на 90-те години не просто е жив, но и продължава да чертае новите разделителни линии на полуострова. | БГНЕС

---

Анализ на отдел Международни новини на агенция БГНЕС