От години по-либерално мислещите политици в Европейския съюз имат едно огромно притеснение – формирането на т. нар. „сиви зони“ на територията на Стария континент. Този термин визира европейски държави, които не са част от ЕС, и оставането им извън блока рискува те да се превърнат в зони на чуждо влияние, най-вече руско и китайско. Сега обект на това притеснение е Сърбия.

Осем държави, в това число България, блокираха отварянето на Клъстер 3 в преговорите за присъединяване на Сърбия към ЕС. Това решение идва на фона на поредния доклад на докладчика на Европейския парламент Тонино Пицула, в който отново се подчертават всичките проблеми на балканската страна – липса на съответствие с външната политика на ЕС, засилващо се китайско влияние, брутална корупция и отсъствие на медийна свобода. Въпреки всичко това във водещите европейски сили започва да се прокрадва идеята за форсирано вкарване на Белград в общността. Наред с вековния сръбски съюзник – Франция, сега и в Германия започва да си пробива път тезата за „сивите зони“.

Тази визия до голяма степен е следствие от институционализма, типичен за мисленето на либералите. Тоест, дори в една държава да няма развита либерална демокрация, ако в нея бъдат изградени демократични институции, това неминуемо ще доведе до демократизация. Такава беше логиката на американската интервенция в Афганистан, но две десетилетия по-късно се оказа, че институциите, които бяха изградени, не успяха да демократизират близкоизточната държава. Сега водещите сили в ЕС изглеждат убедени, че ако Сърбия бъде вкарана в блока, то неговите институции и правила ще доведат до благоприятен ефект. Тези идеи поразително наподобяват ленинисткото схващане, че комунистическата партия може да форсира комунистическата революция, дори и условията да не са оптимални.

Либералното мислене винаги е било склонно да създава утопии и по-малко способно да отчита реалните факти, а какви са те? Докато ЕС се тревожи да не би Сърбия да стане „сива зона“, реалността е, че това отдавна се е случило. Белград е бенефициент на огромни китайски инвестиции, които не просто изграждат инфраструктура, по която китайските стоки бързо да стигат до сърцето на Европа, а създават политическа зависимост. Символите на силната връзка между Пекин и Белград са очевидни за всеки гост на сръбската столица. Една от най-големите сгради в града е тази на Xiaomi, персоналът в хотелите често е съставен от китайци, а големи тълпи китайски туристи изпълват залите на мавзолея на югославския диктатор Йосип Броз Тито. Въздухът в Сърбия е силно замърсен вследствие на работата на заводите, изградени с китайски инвестиции и работещи с минимални (или никакви) екологични регулации. С китайски пари беше ремонтиран и навесът на гарата в Нови Сад, чието срутване доведе до смъртта на 16 души. И за награда съвсем наскоро Александър Вучич беше удостоен с най-висшия китайски орден за чужденци, който лично му беше връчен от Си Дзинпин.

Що се отнася до връзките на Сърбия с Москва, нужен ли е въобще коментар? Белград отказва да наложи санкции на Русия заради агресията ѝ срещу Украйна. Руските служби предоставят разузнавателна информация на режима на Вучич, Путин често приема не само Вучич в Москва, но и неговите придворни, а на територията на Сърбия тренират паравоенни структури, които трябва да предизвикат хаос в различни страни от постсъветското пространство.

Най-фрапиращото е, че тази позиция на двете най-големи държави в ЕС противоречи на последния доклад на ЕП, в който ясно се посочва, че Сърбия активно дестабилизира Западните Балкани. Излиза така, че лидерите на общността не вярват на оценката на собствените си институции!

Мъдра поговорка твърди, че „насила хубост не става“. При положение че Сърбия сама не проявява никакъв интерес, как може някой да я вкара насила? Белград ежедневно погазва фундаментални ценности и принципи на европейската общност. Базово условие за членство в ЕС е кандидатката да е уредила всичките си териториални спорове със съседките си. Сърбия не просто не е изгладила споровете си с Косово, тя продължава да отрича съществуването на тази държава. Още по-големият проблем е неизживеният катарзис в сръбското общество. Сърбия не успя да се отърси от демоните на 90-те години и да се разкае за престъпленията, извършени от режима на Слободан Милошевич. Преди дни сръбският министър на държавната администрация и местното самоуправление Снежана Паунович заяви, че, ако е била на мястото на Милошевич, е щяла да извърши етническо прочистване на Косово през 1998 г.

Говорим за отваряне на Клъстер 3, който засяга конкурентоспособността, а Белград все още мисли за етническо прочистване. „Сивата зона“ се е формирала отдавна, а вкарването ѝ в ЕС ще е сравнимо само с вкарването на дървения кон през портите на Троя. | БГНЕС

-----

Велислав Илиев, Отдел „Международна информация“ на Агенция БГНЕС