Протестите в Сърбия припламнаха отново. Този път излязоха от политическата си изолация, а исканията за отговорността за падналата козирка на гарата в Нови Сад и смъртта на 16 невинни граждани, прераснаха в искания за преждевременни предсрочни парламентарни избори.

За нас, българите в Сърбия, протестите са важни дотолкова, доколкото предрешават съдбата на Сърбия в духа на европейските ценности и доколкото перспективата на Ньойската граница е да се превърне в съвременна европейска граница. Въпреки видимата липса на европейски и украински знамена и тревожното присъствие на старата иконография с национални знамена, шайкачи с кокарди и мирис на тамян, нека засега да приемем, или поне нека да се надяваме, че призивите за оставка на Вучич и провеждане на избори, е призив за модернизация и европеизиране на Сърбия.

Студентите рискуваха да излязат на избори дори и при сегашните неравноправни изборни условия и крайно неблагоприятни вътрешни и особено външно-политически обстоятелства.

Сред скептиците това породи съмнения дали не става дума за продаден мач?

Студентите и опозицията все пак са наясно, че по начина, по който в Сърбия се провеждат изборите с манипулиране на избирателните списъци, купуване на гласове и злоупотреба на държавните ресурси, няма как да се постигне по-различен изборен резултат.

Въпреки невижданите досега социални бунтове, подкрепата на академичната общност, опозицията и Сръбската академия на науките, надеждите за промяна в Сърбия са все още в сферата на мечтите.

Предвид задаващите се световни бури, Сърбия на Вучич залага на руската победа в руско-украинската война с надеждата, че на някаква нова мирна конференция може да се появи нов шанс за прекрояване на границите на Балканите и осъществяване на вековния сръбски блян за Велика Сърбия. Както и за мнозина преди него и за Вучич сръбският проблем е преди всичко териториален проблем, а не проблем на демокрация, корупция, правова сигурност, човешки права и ценности, както искат протестиращите.

Вучич засега заема кръгова отбрана и печели време. Опозицията, за съжаление, поне досега никога не е предлагала нищо по-различно от това, което прави той. Нека да си припомним.

Опозицията подкрепяше литийните шествия в Черна гора, които се ръководеха от скрити центрове в Сърбия и които в крайна сметка доведоха просръбско управление, което много бързо застраши преговорния процес за членството на Черна гора в ЕС.

Становищата на не малка част от сръбската опозиция за Република Сръбска и Косово, по нищо не се различават от становищата на Вучич. Даже някои са още по-радикални. Дори и днес, когато Сърбия ври и кипи, опозиционните лидери дават заявки, че никога няма да признаят Косово!?

Тогава по какво се различават от Милошевич, Тадич, Кощуница, Вучич или Шешел? И как могат да се идентифицират с окървавената ръка, която би трябвало да символизира много повече от кръвта на невинно загиналите на гарата в Нови Сад!

Още по-тревожно е, че дори и самите студентски процеси нямат категорични проевропейски позиции, а истинските промени в Сърбия няма как да се случат без европейска подкрепа. Липсата на европейски и украински знамена на протестите показва, че протестиращата Сърбия все още няма достатъчно смелост геополитически да се позиционира. Затова пък на протестите се издигат най-различни видове националистически знамена, което никак не е добре за техния благоприятен изход.

Истинският проблем на Сърбия е, че тя не успя да преосмисли миналото си и да изживее своя духовен катарзис както би направила всяка сериозна нация след четири загубени войни.

Сръбските интелектуалци и политиците не си отговориха на въпросите, защо Косово днес е независима държава и защо албанците с цената на живота си не искат да живеят в Сърбия.

Насилието, кръвопролитията, затворите, страданията, грабежите и накрая оръжейните схватки с албанците – всичко това създаде днешната независима Република Косово, но никой в Сърбия не иска да поеме политическа отговорност за това и да разбере, че някогашната южна сръбска покрайнина Косово и Метохия е загубена завинаги.

Сръбското общество най-накрая трябваше да си направи очна ставка с миналото, да си признае престъпленията и пораженията и да разбере, че тази политика, заложена в самите основи на сръбската държавност, е дълбоко погрешна и опасна не само за мира и сигурността на Балканите и в Европа, но преди всичко и най-много за самата Сърбия.

Лидери от типа на Милошевич или Шешел винаги е имало и ще има, дори и в най-демократичните общества.

Страшното е, че само в Сърбия те имаха, а по всичко личи, че и днес имат толкова много поддръжници и последователи. Явно става дума за пресилено национално самочувствие и изкривен културно-просветен модел, който продължава да възпитава войници и офицери готови в даден момент да тръгнат да отмъщават за „светите сръбски земи”, а не културни и съзидателни граждани, които да се посветят на изграждането на една демократична и просперираща европейска Сърбия.

Нека да си припомним.

1982 г. югославските танкове газеха като мравки студенти и ученици по улиците на Прищина, специалните части стреляха на месо, полицията пребиваше и убиваше косовските албанци, а ние все още повтаряхме мантрата за братските югославски народи и народности.

1988 г. на Устието в Белград, 1 300 000 души френетично крещяха и аплодираха Милошевич, докато той призоваваше на война за святата сръбска земя Косово. Същото се повтори и на 28 юни 1989 г. на Газиместан при отбелязването на 600 годишнината от Косовската битка.

Сърбия беше олепена с плакати на Милошевич, държавната телевизия и печатните медии денонощно насъскваха нацията срещу хървати, албанци и мюсюлмани.

На президентските избори през декември 1990 г. за Милошевич гласуваха почти 3 300 000 души. По същото време, на парламентарните избори над 2 300 000 души гласуваха за Социалистическата партия на Сърбия. Дори и след като започна войната, на изборите през декември 1992 г., Милошевич убедително спечели с над 2 500 000 гласове. На парламентарните избори социалистите и радикалите спечелиха малко по-малко, но все пак, това беше волята на народа – всеобща война срещу довчерашните комшии и роднини в името на историческия блян за Велика Сърбия.

След четири загубени войни, въпреки десетките хиляди избити и още повече осакатени, милиони разселени, въпреки страданията, бедите, десетки и стотици разорени села и градове, километри пътища, железопътни линии и мостове и сблъсък с целия демократичен свят – над два милиона сръбски граждани даваха бланко доверие на ония, които напълно разориха Югославия, които мобилизираха децата им и ги пращаха на фронта във война, в която „Сърбия не участваше“ и после им ги връщаха в ковчези.

Дори и в навечерието на края на режима на Милошевич, на президентските избори 2 000 година, за него гласуваха над 1 800 000 души.

Е, само Милошевич ли беше виновен? А къде е вината и отговорността на ония, които масово скандираха и гласуваха за него? Чиято човешка и гражданска длъжност беше да му се противопоставят и да застанат в защита на беззащитните.

Имаше хора, които с математическа точност предвиждаха какво ще се случи и предупреждаваха невежите, подведените и отровените с омраза, че заради Милошевич и неговата „опозиция“, ще потекат потоци от кръв. Както и се случи във Вуковар, Сараево, Сребреница, Дубровник...

Светозар Маркович преди век и половина беше написал: „Велика Сърбия“ е тясна и грозна сграда и следователно не е способна да осигури интересите на сръбския народ“.

Всяка сериозна нация, която е претърпяла подобна катастрофа, щеше да си направи равносметка, да преосмисли миналото си и да тръгне отначало.

Но не и Сърбия.

Равносметката от вековните великосръбски блянове в днешни дни се измерва с масови студентски бунтове, многобройни протести в стотици села и градове, политически затворници, политически емигранти, които не смеят да се върнат в Сърбия защото ги чака затвор, партийни сопаджии, които бият студентите, разбити черепи на протестиращи момичета, нарочно прегазени студенти с коли, полиция и правосъдие, които упражняват насилие срещу невинни хора, докато виновните са недосегаеми за законите, приятелство с най-мракобесните и тоталитарни режими в света и пълна изолация от демократичния и свободен свят.

Струваше ли си всичко това при положение, че и след два века Велика Сърбия не стана нито по велика, нито по-силна, нито по-сигурна за собствените си граждани. Напротив, тя загуби ценно историческо време, изостана далеч зад другите държави от европейския континент и си спечели множество врагове.

Предвид консолидиращия се за пореден път национализъм и продължаващите планове за завоюване на чужди територии и „обединение на всички сръбски земи“, стотици хиляди млади сърби напускат Сърбия с намерение да не се върнат никога вече.

Студентите, университетските преподаватели, академиците искат избори, на които да свалят Вучич. Дотук добре.

Само че сръбският проблем е много по-дълбок и навлиза в националната култура, в самата национална идентичност на средностатистическия сърбин, в системата на възпитанието и образованието, в литературата и изкуството, във военната доктрина, в начина на мисленето и поведението на обикновения човек, който садомазохистки на изборите редовно гласува за масови убийци, лъжци, популисти, крадци и мошеници които непрекъснато повтарят едни и същи исторически грешки.

Докато Сърбия върви по тия стари и утъпкани пътеки, няма как да стигне там, където мечтаят да стигнат нейните деца, които масово я напускат. І БГНЕС

-------------

Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Анализът на Иван Николов е написан специално за Агенция БГНЕС.