Националните малцинства в Сърбия обикновено служат като монети за разплащане в отношенията със съседните страни, когато трябва да се лъска „демократичният“ имидж на Сърбия пред европейските институции или там, където сръбските управници трябва да се похвалят в смисъл: „Вижте ни колко сме либерални.“

Във вътрешен план малцинствата обикновено служат като боксови круши, върху които се упражняват сръбските свръхпатриоти и националисти. Или просто като полезни идиоти, които трябва да свършат някаква мръсна работа за управляващите.

Злоупотребите с малцинствата обикновено са гротескни и често достигат комични размери.

Например, руското национално малцинство в Сърбия през 2011 г. наброяваше само 3 247 души. Десет години по-късно, през 2022 г., то се увеличи повече от три пъти и наброяваше 10 486 души!? Това очевидно няма как да стане по естествен път, дори и ако се броят руснаците, които дойдоха в Сърбия след войната с Украйна. Те просто нямат сръбско гражданство и не подлежат на преброяване.

От тези 10 486 руснаци досега са регистрирани точно 10 руски малцинствени партии, които активно участват в политическия живот на Сърбия. Осем от тях са регистрирани по времето на управлението на Вучич. Благодарение на една такава руска партия с един-единствен мандат бяха спечелени изборите в Ниш в полза на партията на Вучич. Има и Национален съвет на руското малцинство в Сърбия.

Последната руска партия – „Сръбско-руски фронт“ – е регистрирана на 3 април тази година. Нейният законен представител е Добросав Марич, доскоро близък до известния лидер на Сръбската народна партия Ненад Попович – известен русофил и коалиционен партньор на управляващата партия на Вучич.

За регистриране на малцинствена партия, според сръбското законодателство, са нужни 1 000 заявления за членство. От което следва, че почти всички руснаци в Сърбия са членове на някоя руска малцинствена партия. Но не е така. В някои от тях руснаците са незабележимо малко – колкото „за кадем“. Ако се съди по имената на законните им представители, всичките са сърби, които използват т.нар. „позитивна дискриминация“ при регистрирането на малцинствените партии, за да влязат през задния вход в сръбските институции – обикновено за да изпълняват някои казионни „патриотични задачи“.

От друга страна, автентичните малцинствени партии, които в началото на т.нар. „демократизация“ в Сърбия през ранните деветдесети години на миналия век се създадоха с наивната надежда, че ще представляват интересите на малцинствата в институциите на политическата система и ще работят за техния просперитет, бяха изтласкани на маргините, разделени и взаимно конфронтирани, а след това на „благонадеждните“ им бяха подхвърлени определени синекурни длъжности в системата. Срещу онези, които продължиха да говорят за проблемите или просто отказваха да сътрудничат, бяха набелязани като държавни врагове и предприети съвсем нелицеприятни мерки.

Например, от българското малцинство, което според сръбската статистика е докарано до 12 918 души, са направени 4 малцинствени партии. Поне три от тях са казионни – от които две играят опозиция в Цариброд, а една управлява Босилеград.

Четвъртата и най-старата, която не се съгласи да играе в политическата постановка на Вучич, просто замрази дейността си и въпреки това бе подложена на мерки и преследвания. Тази партия никога не е имала и един динар на сметката си, но въпреки това нейният законен представител е подложен на денонощни наблюдения и съдебни процеси за неподнасяне на годишни финансови доклади за несъществуващи пари и редовно е глобяван като длъжностно лице.

Българските сдружения, културни центрове и граждани, които все още отстояваме българската кауза в Западните покрайнини, споделяме съдбата на българските клубове и известни, и не толкова известни българи в Северна Македония. Методите, които се прилагат срещу тях и срещу нас, са едни и същи – предварителни производства и съдебни дела, които се точат с години; прикрит и брутален всекидневен натиск; подслушване на мобилните телефони с най-модерна шпионска техника за проследяване; разделение на всички формални и неформални движения; информационна пропаганда срещу опозицията и особено срещу студентските протести; арести и политически репресии срещу студенти, университетски преподаватели и др.

Всичко това става при оглушителното мълчание на Европа. Тя все още вярва, че може да привлече Вучич към себе си и да изтегли Сърбия от зоната на руското влияние, а той пък се надява на нейното разпадане и разчита на Русия за ново прекрояване на границите и осъществяване на вековните сръбски блянове за създаване на Велика Сърбия и „обединение на всички сръбски земи“, каквото и да означава това.

Българските политици все още нямат европейско самочувствие и не полагат достатъчно усилия в европейските институции за изработване на единна и силна европейска позиция към Сърбия, която неведнъж е взривявала мира на Балканите и в Европа. Спомнете си само колко време ѝ трябваше на Европа, за да проумее какво представляват бежанците, които я заляха, какво представлява войната срещу Украйна и пр.

Ако българските и хърватските евродепутати влизат в Европейския парламент с европейско самочувствие, те не бива да очакват, че Урсула фон дер Лайен, Кая Калас или Антонио Коща ще познават по-добре от тях феномена на сръбския национализъм. Точно обратното – българските или хърватските евродепутати трябва да запознаят колегите си от другите страни с това какво всъщност представлява сръбският национализъм, защо Македония и Сърбия все повече се отдалечават от преговорния процес за членство в ЕС и каква е опасността за Европа.

Това би могло да бъде истинският и полезен принос за европеизацията на Сърбия и Северна Македония. Мълчанието, снишаването и отстъпките пред дивия национализъм не работят нито за малцинствата в Сърбия, нито за мнозинството, нито за мира и сигурността на Балканите и в Европа. Напротив – това още повече задълбочава пропастта, в която все по-дълбоко затъва Сърбия на Вучич. И е опасно за българските национални интереси. Защото руската военна база, камуфлирана като Руски хуманитарен център, се намира на само няколко десетки километра от София.

---

Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българския Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници“. Анализът на Иван Николов е написан специално за Агенция БГНЕС.