Фарсът, който Скопие разиграва пред очите ни, намери възторжените си зрители и в Европейския парламент. Един от тях, австрийският евродепутат Томас Вайц, дотолкова се вживя в нахакано-арогантното пропагандиране на псевдоистините за миналото и настоящето на РС Македония, че успя да наложи един доклад за напредъка на страната в подготовката ѝ за започване на същинския преговорен процес, изпълнен с аргументите на безконтролната самозаблуда.

Това съвсем не е изненада.

Изненадата идва не само от недостатъчно резултатната политика на България по един въпрос, който засяга същността на националната ни биография през вековете. Изненадата изважда на показ и неосъзнатата ни роля за историческата мисия, която държавата ни е призвана да осъществи, предпазвайки ЕС от опошляване на собствените му ценности.

Тук е разковничето на проблема.

Фалшификатите за вековните корени на македонистичната, не македонската, идентичност и език са опровергани преди всичко от европейските изследователи, пътешественици и дипломати, обикалящи през XVIII и XIX век обширните предели на Турската империя.

Упрекът е не към жертвите на системно дресираните с пропагандните псевдоистини за собствената им същност и минало граждани на държавата покрай Вардара. Упрекът е към българските евродепутати, дипломати и политическия ни елит като цяло, че подцениха пробиваемостта на фалшификата, когато той се остави да шества необезпокояван на международната политическа сцена.

Не става дума за приетите от Българския парламент декларации и решения, опровергаващи лъжите на Скопие. Повтарям: става дума за все още неосъзнатата от българската държава историческа мисия — да предпази от ерозия респектиращите с хуманистичната си привлекателност европейски ценности чрез бацила на псевдоистината на македонистичните етноидеологеми.

Вече стана дума за документалното наследство на дипломати и пътешественици от различните европейски държави, оставили ценни сведения за характера, манталитета и собственото чувство за национална принадлежност на населението в географската област Македония от близкото и от по-далечното минало.

Толкова ли е трудно един български евродепутат да вземе, например, труда на германския учен проф. Густав Вайганд, озаглавен „Етнография на Македония“ и издаден в Лайпциг през 1924 г. („Etnographie von Makedonien“ – Prof. Gustav Weigand, Leipzig, 1924), и с оригиналния му екземпляр в ръка да предложи да го обсъдят с няколко германски колеги? Когато прочетат думите на автора в заключителната глава: „Видяхме от изложението дотук, че Македония се населява от различни националности, които по численост се нареждат както следва: българи, турци, албанци, гърци, аромъни, шпаньоли…“ — и нека да поразсъждават защо никъде техният сънародник-учен не споменава националността „македонец“, както твърди премиерът Мицкоски, че неговата идентичност и език имат вековни корени…

Същото упражнение може да се направи и с френските колеги на нашите евродепутати. Да ги съберат и да им прочетат какво пише, например, сънародникът им, известният учен Виктор Берар, в своя труд от 1892 г. „Турция и съвременният еленизъм, Македония“, четвърто издание (V. Berard, La Turquie et L’hellenisme contemporain, La Macedoine, IV-me edition, p. 211).

Ще го цитирам дословно:
“Достатъчно е да се отворят Кедрин и тогавашните писатели, за да си представим тази македонска България от Х век. Преспа, която царят на българите, Самуил, съгради върху опустелия днес бряг на езерото със същото име… която той направи център на българщината, столицата, българският град. България, на север от Балкана, е подчинена на Йоан Цимисхий (972). Българската народност и независимост не съществуваха вече освен в Македония…“

Същото упражнение българският посланик в Лондон би могъл да направи с английски парламентаристи, като им предложи да беседват върху пътеписа на Макензи и Ърби, които през 1866 г. издават своите впечатления в книгата „Пътуване по славянските области на Европейска Турция“ (Travels in the Slavonic Provinces of Turkey-in Europe by G. Muir Mackenzie and A. P. Irby, London, 1866), придружена от една етнографска карта… Те наричат Македония „Южна България.“

Основната задача на българските евродепутати и дипломати е: колко свои колеги — германци, австрийци, французи, поляци, чехи, хървати — са приобщили към истината за Македония, а не дежурните декларации срещу поредната жалка демонстрация на македонистичен фанатизъм…

Възможности — много, и все неоползотворени от българските представители в европейските институции и посолства.

През 2020 и 2021 г. чрез публикации в сп. „България Македония“ и агенция БГНЕС предложих България да организира в централата на ЕС в Брюксел изложба на оригинални исторически изследвания, пътеписи и впечатления на дипломати; оригиналите на двете гръцки жития на св. Климент Охридски от Тиофилакт Охридски и от Димитър Хоматиян, както и оригиналите на произведения на известни възрожденски автори от Македония.

Нека министерствата на Външните работи и на Културата да осъществят подобна инициатива. Иначе оставяме на воля македонизмът да безчинства по света с болезнено-карикатурните митове за себе си.

България трябва да запомни, че е призвана да изпълни историческата си мисия, като предотврати размиването на европейските ценности в заблатената локва на македонистичната антибългарска и антиевропейска доктрина…

Това съвсем не означава, че ние ще спираме самоцелно присъединяването на РС Македония за ЕС! Не, но в Скопие трябва да се простят с илюзията за безначалието на 80-годишната им идеологически митологизирана нация!

А това те не искат да направят — казус, който е отвъд политическата логика и в сферата на психоанализата…

---

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Неговият анализ е написан специално за БГНЕС.