Най-добрият шанс за унищожаване на най-укрепената част от иранската ядрена програма се свежда до гигантска американска бомба, която никога не е била използвана във война.

GBU-57 - наричана още Massive Ordnance Penetrator (МОP) - е бомба, тежаща 30 000 паунда (13,6 тона) обвита в стоманена сплав с висока плътност, проектирана да падне през 200 метра планинска скала, преди да се взриви.

Военните анализатори твърдят, че тази бомба има най-голям шанс да достигне цели като съоръжението за обогатяване на уран във Фордо, което Иран е заровил под планината. Съществуването му предизвика спекулации, че САЩ може да се включат в атаката на Израел.

„Това (взривяването на подобни обекти) е наистина това, за което (бомбата) е създадена“, каза Марк Канчън, който се е занимавал с бомби в армията и по-късно е работил в Пентагона по снабдяването и бюджетирането, включително за програми като MOP.

Преди да се появят бункерите, военните смятаха, че могат да се обърнат към ядрените оръжия, за да взривят планините, но те се смятаха за неприемливи по политически причини - каза Канчън, който сега е старши съветник в Центъра за стратегически и международни изследвания.  

По-късно САЩ работиха върху нова конвенционална алтернатива и похарчиха около 400 млн. долара за разработване и усъвършенстване на MOP, каза той. По думите му САЩ вече разполагат с около 20 от гигантските експлозиви, предназначени да бъдат превозвани от бомбардировачи B-2 стелт.

„Това е наистина специализирано оръжие за много специализиран набор от цели, които не се появяват много често“, каза експертът.

На 13 юни Израел стартира кампания от разузнавателни операции и стотици въздушни удари, чиято цел е да възпрепятства ядрената програма на Иран и да попречи на режима му.

По данни на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) Израел е нанесъл директни удари по иранските подземни центрофуги в Натанз, на около 140 мили южно от Техеран. Но все още не е атакувал другия ирански обект за обогатяване на уран - Фордо, в централната част на Иран, близо до свещения град Кум.

САЩ, които не са се присъединили към Израел в атаките, започнаха да увеличават военните си средства в региона през последните дни, включително да привличат втора група самолетоносачи. Президентът Тръмп, който през цялата година настояваше за дипломатическо решение, стана по-войнствен, като на 17 юни в социалните мрежи предположи, че иранският върховен лидер аятолах Али Хаменей може да бъде убит и призова за безусловна капитулация.

Ако САЩ се намесят, би било логично да предприемат действия срещу укрепени цели като Фордо и Натанз, каза Мик Мълрой, бивш заместник-министър на отбраната на САЩ за Близкия изток. Според него унищожаването им може да отнеме по половин дузина MOP.

Ръководителят на отдела по атомна енергия на ООН предупреди за опасения, свързани с безопасността при нападения срещу ядрени обекти. Други ядрени експерти твърдят, че радиационните рискове при нападение срещу Фордо са малки.

МААЕ съобщи за радиологично и химическо замърсяване в Натанз, който беше бомбардиран на 13 юни. Радиацията на вън обаче остана в нормални нива.

„Ако нещо бъде хвърлено върху Фордо, няма риск от радиационно замърсяване от атаката извън обекта“, казва Скот Рьокер, вицепрезидент по сигурността на ядрените материали в мозъчния тръст „Инициатива за ядрена заплаха“.

Израел има план за Фордо и е в състояние да го изпълни сам, заяви високопоставен израелски военен, без да уточнява. Израел също така гледа по-широко на мисията си, като атакува военното ръководство и ядрените учени на Иран, както и компоненти на самата ядрена програма.

Ехуд Ейлам, бивш изследовател в израелското министерство на отбраната, заяви, че Израел може да изпрати голям брой свои собствени, по-малки проникващи бомби, които да се вкопаят във Фордо, както направи, когато уби лидера на Хизбула Хасан Насрала в бункер под Бейрут. Израел може да опита и рисковано нахлуване на командоси или по-прикрити средства като кибератаки и целенасочени убийства.

Спускането на MOP от бомбардировач B-2 би било по-просто и по-добро. | БГНЕС

-----------

Беноа Фокон и Андрю Дауел, „Уолстрийт Джърнъл“