Преди само три месеца България отбеляза 150 години от Априлското въстание, чието брутално потушаване накара Великите сили да обърнат взора си към страданията на българския народ. Макар да представлява военен неуспех, Априлското въстание постигна своята политическа цел – да предизвика международна интервенция, която да донесе свободата на България. 27 години по-късно, следвайки примера на своите предтечи, лидерите на ВМРО стигат до решението, че на Илинден българите в Македония и Одринско трябва да грабнат пушките, преследвайки националния идеал за обединение.

На 20 юли (стар стил) 1903 г. в родното село на Даме Груев – Смилево – около 200 четници обсаждат и унищожават турския гарнизон. Скоро въстанието обхваща Демирхисарско, Костурско, Ресенско, Леринско, Охридско и Кичевско. Въстаниците прекъсват телеграфните линии, разрушават мостове и извършват диверсии по железопътните трасета. В Костурско, под ръководството на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха и Иван Попов, преминават в настъпление и превземат Клисура.

След близо десетилетие подготовка ВМОРО успява в продължение на две седмици да се противопоставя успешно на многократно превъзхождащите османски сили. След смяната на Ружди паша с Назър паша обаче османската армия постепенно сломява съпротивата.

Един от най-героичните епизоди от въстанието е отбраната на Крушево. Градът е обсаден от около 20 000 османски войници, срещу които се изправят едва 1 200 защитници. В сражението при „Мечкин камен“ Питу Гули и неговите 370 четници загиват почти до последния човек. На 13 август пада и Смилево, защитавано от около 600 четници начело с Даме Груев, а скоро след това въстанието е потушено и в останалите райони на Битолския революционен окръг.

Тежки боеве се водят и в Одринския и Серския революционен окръг. В Одринско се отличават Михаил Герджиков, Христо Силянов и други дейци на ВМОРО, но силната османска концентрация не позволява въстанието да достигне мащабите, които наблюдаваме в Битолско. В Пиринска Македония, където въстанието избухва на Кръстовден, четите на Яне Сандански и Радон Тодев оказват ожесточена съпротива. Безсмъртен е подвигът на Тодевата чета, която задържа многократно превъзхождащ го османски аскер, докато бежанците от опожарените разложки села се изтеглят към Княжество България. Преди боя Радон Тодев и цялата му чета са опети живи в църквата „Св. Троица“ в Банско, сражават се епично и умират геройски до последния човек.

Потушаването на въстанието е съпроводено с тежки репресии – хиляди цивилни са убити, хиляди жени са изнасилени, над 12 000 къщи са опожарени, а около 1 000 въстаници загиват. Въпреки това стремежът към свобода и национално обединение остава жив.

Документите от епохата свидетелстват за връзките между ВМОРО и българската държава. Христо Матов и Христо Татарчев търсят подкрепа от княз Фердинанд I и правителството, които изразяват съчувствие, но отказват военна намеса заради международната обстановка. Стотици доброволци от Княжество България се включват във въстанието, а в последните му дни ръководството на ВМОРО отправя призив именно към България за помощ срещу Османската империя.

Статии в западната преса също показват, по недвусмислен начин, че Илинденското въстание е дело на борческия дух на македонските българи. Още на 4 август 1903 г. британският The Times публикува статия със заглавие „The Bulgarian Bands in Macedonia“ („Българските чети в Македония“). Самото заглавие е показателно за начина, по който един от най-влиятелните европейски вестници описва въстаниците. През следващите седмици изданието публикува десетки материали под заглавия като „The Macedonian Rising“, „The Macedonian Outbreak“ и „Bulgarian Force Routed“, проследявайки развитието на бойните действия ден по ден. Американският вестник New York Times публикува материал, в който се твърди, че в Македония са избити над 60 000 българи. Три месеца преди въстанието, същият вестник пише, че в сражение с турците е загинал лидера на македонските българи – Апостола Гоце Делчев.

Османските официални документи, определят участниците като „български въстаници“ и населението в засегнатите райони като българско. Телеграми на османски управители от Битоля, Кичево, Охрид, Прилеп и Лерин описват сраженията и действията на въстаниците именно с тези определения, което превръща документите в ценен извор за характера на въстанието и състава на неговите участници.

123 години след избухването на въстанието, Илинден отдавна е надминал границите на църковен празник. За българите Илинден стана Великден. Илинден се споменава в стотици народни песни, напомняйки ни за героите, които проляха кръвта си. В сърцата ни, Илинден остава символ на националния идеал, който не се осъществи физически, но продължава да свързва духовно българите, където и да живеят. | БГНЕС

-------

Велислав Илиев, отдел „Международна информация“ на Агенция БГНЕС.