На 15 февруари 1839 г. в град Велес се ражда талантливият български възрожденски поет Райко Жинзифов.

Ето какво е казал той за българския език и за своето народностно съзнание в предговора към превода си на „Слово за полка Игорев“:

„Ние за българский язик бройме той язик, кой ся говорит от цела Македония, Тракия и България, между говорите на кой има малу-много разлика, но ние, както и секой българин некъсоглед, не можиме да речеме, що словото р`ъка или в’ода е македонско или тракийско, а рък`а, вод`а е българско, защото нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има само славяне – българе, които живеят по речените места, имената на кои може би имаят си право в землеписанието, а не в народността“.

Това дава ясна представа за народностното съзнание на Райко Жинзифов и от тази гледна точка трябва да изхождаме и когато говорим за неговата дейност.

Рожденото му име е Ксенофонт, защото неговият баща вероятно е бил гръкоман, но по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски той си го сменя с българското Райко.

Първоначално учи в училището на баща си, но по-късно под влиянието на Димитър Миладинов, на когото става помощник-учител, осъзнава необходимостта от просвета на роден език. Учителства в Прилеп и Кукуш, където се бори за връщането на българския език не само в училищата, но и в църквите.

През 1858 г. със съдействието на Димитър Миладинов заминава за Русия, където продължава образованието си в Историко-филологическия факултет на Московския университет, който завършва след 6 години. По време на своето следване той живее в средата на младата българска емиграция и поддържа тесни връзки с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Васил Попович. Заедно с тях участва в издаването на известното списание „Братски труд“.

През 1863 г. се появява книгата му „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения.

Основното чувство на неговата поезия е силната носталгия, която откриваме  в поезията и творчеството на всички млади българи, които по това време учат главно в Русия. Образът на родината в поезията на Райко Жинзифов се персонифицира в образа на страдаща майка – така, както го намираме в поезията и на Ботев, и на Славейков, и на Каравелов. Ето как започва той известното си стихотворение „До българската майка“:

Майко злочеста, ти, майко страдалница,

мътни са сълзи ти, как у Брегалница

мътни са студни вълни.

Звукописът на тези стихове не ви ли напомня за Теодор Траяновото  „Бърза бързоструйна Струма“?...

След завършването на образованието си Райко Жинзифов остава в Москва, защото само там има възможност за литературна реализация, но живее в оскъдица и мизерия. В стиховете си описва невероятната бедност, в която живеят българските студенти, устояващи на страшните несгоди, за да се подготвят за дейност в полза на майка България. Да си припомним неговия вопъл от стихотворението „Жалба“:

Как тежко, другари, как тежко

во тая далечна чужбина...

Особен интерес за литературния изследовател представлява неговата невероятно силна поема „Кървава кошуля“, в която е събрал сякаш цялата мъка и страдание на българина през епохата на робството.

Жинзифов пише публицистика, разкази, предговори към някои от своите преводи, които са изключително важни, пише голяма статия за българската литература, превежда стихове на Лермонтов, Шевченко и други. Той създава една наистина талантлива публицистика, която му отрежда достойно място сред най-добрите възрожденски писатели – Ботев, Каравелов, Славейков, Нешо Бончев.

 Райко Жинзифов умира една година преди освобождението на България, през 1877 г., на същата дата, на която се е родил - 15 февруари.

Животът и делото му въплъщават  най-високите качества на българския възрожденски талант, на безкористната и неизмерима любов към майка България, на надеждата на народа ни за освобождение, на вярата му в по-добри дни. Една светла личност, която винаги ще поддържа жива гордостта ни, че сме българи. І БГНЕС

---------

Анализът е подготвен специално за Агенция БГНЕС от известния литературен историк, писател и дипломат проф. Кирил Топалов.