Представянето от президента Реджеп Тайип Ердоган на Плана за действие на Турция в областта на изкуствения интелект за периода 2026 - 2030 година бе възприето предимно като технологична новина - с акцент върху инвестиционните цели, капацитета на центровете за данни, подготовката на специалисти и регулаторните рамки. Всички тези елементи действително са част от стратегията. Свеждането на инициативата единствено до техническите ѝ параметри обаче пропуска нейното действително значение като стратегически акт.

Представеният от Ердоган план не е преди всичко индустриална политика. Той представлява декларация за позициониране в конкуренция, която вече пренарежда международния ред и чиито последици ще надхвърлят далеч границите на държавите, които днес доминират в тази сфера.

В международна система, в която изкуственият интелект все по-често определя кой създава правилата на цифровото управление, кой контролира информационната среда по време на конфликти и кой може да действа автономно в кризисни ситуации, националната стратегия за изкуствен интелект не е просто технологична пътна карта. Тя е изявление за това какъв тип държава възнамерява да бъде едно правителство в зараждащия се нов световен ред.

Същинският въпрос не е дали турският план може да се сравнява по мащаб с американските или китайските програми, а дали отразява ясно разбиране за структурната конкуренция, която вече се развива, и дали предвидените инструменти са съобразени с тази реалност.

Изкуственият интелект като инструмент на геополитическата конкуренция

Превръщането на изкуствения интелект от сфера на научна и търговска дейност в инструмент на съперничеството между великите сили следва логика, добре позната в теорията на международните отношения. Способностите, които осигуряват решаващо стратегическо предимство, рядко остават политически неутрални. Държавите с ревизионистични амбиции се стремят да ги придобият, утвърдените сили се опитват да ограничат достъпа на своите съперници до тях, а страните между двата полюса са принудени да избират между управлявана зависимост и скъпоструващо изграждане на собствен капацитет.

Това, което отличава настоящото съревнование в сферата на изкуствения интелект от предишните технологични надпревари, не е неговата интензивност, а структурната му дълбочина. Контролът върху изкуствения интелект не се свежда до конкретна оръжейна система или отделно военно приложение. Той е свързан със самата архитектура на държавното познание - способността за по-бърза обработка на разузнавателна информация, за съкращаване на цикъла на вземане на решения при кризи, за поддържане на автономни военни операции в оспорвани пространства и за оформяне на информационната среда, в която противници и съюзници изграждат своите възприятия.

Вашингтон и Пекин вече са осъзнали тази логика и политиките им отразяват това разбиране. Американският план за действие в областта на изкуствения интелект не е просто научна програма, а опит за запазване на технологичното лидерство преди възможностите за това да се стеснят. Китайските инициативи преследват аналогична цел от позицията на стратегически претендент.

Всяка от двете сили се стреми да привлече други държави в собствената си технологична орбита, създавайки зависимости, които впоследствие се превръщат в политическо влияние. Ограниченията върху производството и износа на чипове, както и конкуриращите се инфраструктурни предложения към държавите от Глобалния юг, са проявления именно на това структурно съперничество. В този контекст технологията се превръща в езика на геополитиката.

Военното измерение на тази конкуренция не представлява отклонение, а нейна вътрешна логика. Войната в Украйна демонстрира с безпрецедентна яснота, че автономните системи, базирани на изкуствен интелект, фундаментално променят връзката между индустриалния капацитет, оперативния темп и стратегическия ефект.

Масовото производство на дронове, подпомаганото от изкуствен интелект насочване на удари и автономните баражиращи боеприпаси, способни самостоятелно да идентифицират и поразяват цели, вече не са експериментални технологии. Те се превърнаха в оперативен стандарт на съвременните високоинтензивни конфликти.

Какво разкрива турската стратегия

Планът за действие на Турция трябва да бъде разглеждан именно през тази призма, а не през критериите на Силициевата долина или амбициите на китайския технологичен център Джунгуанцун.

Стратегията е изградена върху четири основни стълба - откриване, използване, производство и управление. Тя предвижда инвестиции в размер най-малко на 10 милиарда долара, предимно от частния сектор, достигане на един гигават инсталиран капацитет на центровете за данни до 2030 година, създаване на Национална библиотека за данни и подготовка на 10 000 висококвалифицирани специалисти по изкуствен интелект, както и на 100 000 професионалисти в областта на приложните технологии.

Това са значими ангажименти, макар и далеч по-скромни в сравнение с ресурсите, които мобилизират водещите световни сили.

Според анализа ключовият въпрос не е дали Турция може да се конкурира в разработването на фундаментални езикови модели от най-висок клас. Подобна цел би означавала неоправдано изразходване на ограничен национален ресурс. Същественото е дали страната може да изгради достатъчно суверенен капацитет в сферите, които определят стратегическата ѝ автономия, възпиращите способности, износния потенциал и позициите ѝ в бързо стратифициращия се технологичен ред.

Особено показателно е развитието в отбранителния сектор. През последното десетилетие Турция изгради отбранителна индустрия, в която интеграцията на изкуствения интелект вече не е цел, а реалност. Автономните системи на компанията Baykar са доказали своите възможности в реални бойни условия в различни театри на военни действия.

Крилатата ракета KEMANKEŞ, управлявана от изкуствен интелект, представлява технологичен праг, преминат от едва няколко държави. Безпилотният изтребител Kızılelma вече е демонстрирал автономно откриване и прихващане на цели в изпитателни условия, които предвещават следващото поколение въздушни операции.

Системите Kargu и Alpagu, разработени от STM, използват алгоритми за машинно обучение за разпознаване и поразяване на цели без зависимост от глобалната система за позициониране, което е особено важно в среда на електронно противодействие. Тези технологии вече са привлекли интереса на повече от три десетки държави и формират мрежа от отбранителни отношения, която сама по себе си се превръща в инструмент за влияние.

Стратегията обаче надхвърля рамките на отбраната. Разработеният от Турския съвет за научни и технологични изследвания голям езиков модел Bilge, както и паралелните проекти на Baykar, Havelsan и Фондация T3, са насочени към изграждане на суверенна когнитивна инфраструктура в гражданския сектор.

Според авторите на анализа държава, която не е способна да създава собствени големи езикови модели, не може в пълния смисъл на думата да управлява собствената си информационна среда.

Планът предвижда също специални стимули за малките и средните предприятия, създаване на зони за ускорено развитие на технологии с изкуствен интелект и изграждане на изпитателни лаборатории за нови автономни системи. Заедно тези инициативи представляват целенасочен опит за изграждане на цялостна екосистема, а не просто за придобиване на отделни технологични способности.

Един от най-интересните елементи на стратегията е инициативата за създаване на Голям тюркски езиков модел съвместно с Организацията на тюркските държави. Проектът ще обхваща огузката, кипчакската и карлукската езикова група.

Според анализа това не е културен проект, облечен в технологична форма, а опит за оформяне на когнитивната инфраструктура на геополитическо пространство, простиращо се от Балканите до Централна Азия, преди то да бъде изцяло интегрирано в езиковите модели, разработвани в Калифорния или Пекин.

Амбицията, заложена в Плана за действие за периода 2026 – 2030 година, надхвърля рамките на обикновена индустриална стратегия. Тя отразява разбирането, че в свят, организиран все повече около контрола върху изкуствения интелект, самото понятие за държавен суверенитет се променя.

Държавите, които не могат да създават, управляват и внедряват собствени системи за изкуствен интелект, рискуват най-важните решения за тяхната сигурност и политическа ориентация да бъдат определяни от технологични архитектури, които не са изградили и не могат да контролират.

Според анализа Анкара изглежда вече е осъзнала, че именно това ще бъде централното стратегическо предизвикателство на следващото десетилетие. Превръщането на това разбиране в устойчив национален капацитет обаче остава далеч по-трудна задача, която не може да бъде постигната единствено чрез политически декларации, независимо колко впечатляващо са представени. I БГНЕС

---

Анализът на Мурат Йешилташ е публикуван във в. "Сабах".