От миналата седмица насам израелски бойни самолети извършват вълна след вълна от удари по цели в Иран, поставяйки на изпитание границите на това, което въздушната мощ може да постигне сама във въоръжен конфликт.

Сред военните стратези отдавна преобладава убеждението, че ракети и бомби, макар и жизненоважни за съвременното водене на война, рядко са достатъчни за победа, особено когато целите на конфликта са амбициозни и широкообхватни.

В този случай Израел заявява, че неговата цел е да попречи на Иран да създаде ядрени оръжия – или чрез физическо унищожение на способностите му, или чрез натиск, който да го принуди да се откаже от своите амбиции чрез преговори. Израелски политици също настояват за сваляне на ислямисткия режим в Техеран.

Премиерът на Израел Бенямин Нетаняху иска Съединените щати да се включат, с надеждата това да увеличи шансовете му да постигне целите си. Американските бомби, предназначени за пробиване на бункери, например, имат най-голям шанс да разрушат Фордоу – подземното укрепено съоръжение за обогатяване на уран на Иран.

От Белия дом обявиха в четвъртък, че президентът Тръмп ще вземе решение в рамките на две седмици.

Израелските власти очевидно залагат на въздушната мощ като средство за постигане на победа без мащабни сухопътни операции, освен евентуално ограничено използване на специални части и разузнавачи за подпомагане на въздушните удари.

Изборът на Израел е ограничен. Той няма възможностите да организира мащабни сухопътни операции далеч извън границите си срещу значително по-голям противник. Съединените щати разполагат с такива ресурси, но администрацията на Тръмп ясно показва неохота да изпраща сухопътни сили в нова чуждестранна война.

Ако Израел успее – със или без помощ от САЩ – това може да доведе до сериозно преосмисляне на ефективността на съвременната въздушна мощ, допълнена от безпилотни летателни апарати и напреднали технологии за разузнаване и наблюдение. Но скептицизмът е широко разпространен.

Има много малко, ако изобщо има, примери за мащабен конфликт, в който двете страни да се сражават само с въздушни средства.

Този подход, изцяло без сухопътни сили, "определено променя хода на всяка война – не можеш физически да завземеш обекти, можеш само да ги унищожиш", казва Филипс О'Брайън, военен историк и преподавател по военни изследвания в Университета Сейнт Андрюс в Шотландия.

И двете страни трябва да възприемат противниковата държава като функционираща машина и да идентифицират елементи като военната индустрия или командните структури, чието унищожение може да доведе до победа. „Това никога не е лесно – затова има толкова малко чисто въздушни войни“, допълва О'Брайън.

Израел и Иран разменят удари – както прикрити, така и явни – от години. От 2023 г. насам двете държави са във война, косвено чрез подкрепяни от Иран въоръжени групировки в Газа, Ливан и Йемен, а също и пряко – чрез ракетни обстрели и въздушни удари през миналата година.

„Ако политическите цели са ограничени и не изискват присъствие на терен, на теория може да се постигне победа дори само чрез въздушна сила“, обясни Офер Фридман, бивш израелски офицер, сега преподавател в Кингс Колидж Лондон. „Проблемът е, че не знаем какви точно са целите на Израел в момента.“

Широкият спектър от цели – от военни и ядрени обекти до символи на режима като полицията и икономически активи като рафинерии – затруднява разгадаването на реалния обхват на стратегическите амбиции на Израел.

Целите на Иран са по-прости. Режимът иска да запази властта си и свободата да продължи обогатяването на уран. Но способностите му са далеч по-ограничени. Иранските балистични ракети досега не са нанесли сериозни щети в Израел, благодарение на силната израелска противовъздушна отбрана.

Израелските самолети контролират въздушното пространство в западната половина на Иран и бомбардират цели по своя воля. Най-голямата надежда на Техеран, според анализатори, е да устои, докато скъпата и логистично трудна въздушна кампания на Израел не се изчерпи.

Как може да приключи тази война?

Възможни са поне четири сценария.

Израел, особено с помощта на САЩ, може да успее да унищожи толкова голяма част от ядрената програма на Иран, че на Техеран ще са му нужни години за възстановяване.

Нарастващите щети могат да принудят иранските лидери да отстъпят и да подпишат споразумение, с което се отказват от обогатяване на уран. Трети вариант е иранският режим да рухне, повличайки след себе си ядрените си амбиции.

Но е възможен и неопределен резултат – ако режимът устои и не отстъпи по въпроса с обогатяването, а ядрената му инфраструктура бъде повредена, но не унищожена напълно. Техеран може да възстанови програмата си с още по-голяма решителност, с по-малко международен надзор и в по-трудно достъпни места.

Дори и Фордоу да бъде разрушен, войната може просто да спечели време, преди Иран да опита отново. И това би било успех за Израел – в зависимост от продължителността на отлагането. В това спечелено време могат да настъпят нови събития – срив на режима или промяна в курса му.

Когато Израел използва въздушни удари, за да унищожи ядрени реактори в Ирак през 1981 г. и в Сирия през 2007 г., това сериозно забави ядрените програми съответно на Саддам Хюсеин и на режима на Асад.

В Ирак "краткосрочният ефект бе успех, а дългосрочният – програмата се укри в сянка", посочи Майкъл О’Ханлон от института Брукингс във Вашингтон.

Иракската ядрена програма беше основно разградена след загубата във войната за Кувейт през 1991 г. срещу водена от САЩ коалиция. Втората американска инвазия през 2003 г. сложи край на управлението на Саддам.

В Сирия гражданската война избухна, преди Башар ал-Асад да успее да възстанови ядрената програма. Той бе свален от власт миналата година – неочаквано следствие от израелските удари срещу съюзника му Хизбула.

Историята показва, че въздушната сила сама по себе си почти никога не води до смяна на режима. Обикновено са необходими и сухопътни сили – или поне силен съюзнически бунтовнически контингент.

Когато САЩ и съюзниците им свалиха талибаните в Афганистан през 2001 г., го направиха с помощта на местните сили от Северния алианс. Американски войски също бяха разположени на място. (Талибаните се върнаха на власт 20 години по-късно, след като САЩ се изтеглиха.)

Израелската въздушна кампания може да отслаби престижа на иранското правителство и да навреди на механизмите му за вътрешен контрол и репресии. Но засега няма признаци за вътрешна сила, която може да свали режима – нито чрез въоръжен бунт, нито чрез масови протести.

Населението в момента е заето да търси сигурност, а не да се надига.

Ако върховният лидер на Иран, аятолах Али Хаменей, изгуби властта, тя може да премине към друг стълб на режима – Корпуса на революционната гвардия – което би довело до още по-твърдолинейно военно управление.

Това не изключва възможността въздушната кампания на Израел да доведе до смяна на режима. Но такъв изход би бил почти безпрецедентен.

Военната доктрина е категорична – контролът над въздушното пространство е жизненоважен за победа в конвенционална война, но сам по себе си не е достатъчен.

В ключов документ на ВВС на САЩ от 1995 г. полковник Филип С. Майлингер пише: „Постигането на въздушно превъзходство никога не е довело една държава до капитулация. То е необходимо, но недостатъчно условие за победа. То е първата стъпка.“

Почти всички мащабни въздушни кампании в историята са били част от конфликти, включващи и сухопътни сили – германският блиц срещу Британия, стратегическото бомбардиране на Германия от съюзниците, американските удари по Северен Виетнам, началната фаза на войната в Ирак през 1991 г. и продължаващите руски удари по Украйна от 2022 г. насам.

Въздушните операции на НАТО в Югославия, Афганистан и Либия също бяха в сътрудничество с местни съюзници. Индия и Пакистан размениха въздушни удари през май, но и артилерийски обстрели.

Въздушни кампании, които не водят до сухопътни операции, рядко имат решаващи резултати. Често не постигат очаквания пробив или ефективността им остава спорна – както е със стратегическото бомбардиране на германските градове от съюзниците.

Дори въздушната операция на НАТО в Косово трудно поразяваше добре укритата сръбска армия и отне повече време от очакваното, за да принуди сръбските сили да се изтеглят. Войната обаче стана фактор за масовите протести, които доведоха до падането на Слободан Милошевич година по-късно.

Израел водеше интензивна въздушна кампания срещу Хизбула в периода 2023–2024 г., но също така изпрати четири сухопътни дивизии в Южен Ливан, а разузнавателната служба Мосад допринесе за успеха, като елиминираха кадри на Хизбула.

Най-близкият прецедент за чисто въздушна война, освен настоящия сблъсък между Израел и Иран, може би е конфронтацията между Израел и хутите в Йемен от 2023 г. насам. Обменът на ракети и бомбардировки там остава най-недоизясненият фронт в израелските войни след атаките от 7 октомври. САЩ също не успяха да пречупят хутите само чрез въздушни удари. Тръмп прие едностранно примирие, докато хутите продължават да обстрелват Израел.

---

Анализ на Маркъс Уокър, шеф на редакцията на „Уолстрийт Джърнал“ за Южна Европа.