Турция отбеляза деветата годишнина от опита за преврат срещу президента Реджеп Тайп Ердоган, за който Анкара обвини терористичната организация ФЕТО, предвождана от турския проповедник Фетхуллах Гюлен. 253 души загинаха, а 2740 бяха ранени. В широката публика продължават да витаят съмнения относно истинските фактори, които стояха зад опита за преврат. Независимо от мненията на външните наблюдатели или турската опозиция, 15 юли е една от най-символичните дати за турската република, по време на управлението на Ердоган. Показателно е и името, с което се отбелязва събитието – Деня на демокрацията и националното единство.  

След основаването си през 1923 г., от Мустафа Кемал Ататюрк, турската република е свидетел на четири случая, в които се стига до размествания по върховете на властта след намесата на въоръжените сили. 15 юли е първият случай, в който легитимната власт успява да устои на бурята. Според Анкара неуспехът на преврата се дължи именно на турската нация, която обединена застава зад легитимно избрания президент и защитава конституционния ред.  

Стъпвайки именно на разказа за нацията, сплотена зад своя президент, Ердоган повежда Турция към клуба на световните сили във втория век от нейното републиканско битие. 

Меката сила на 15 юли 

Обикновено, в полето на международните отношения, терминът „мека сила“ се използва, за да се опише влиянието, което една държава проектира в чужбина, най-вече използвайки своята масова култура. Наративът на Анкара за събитията отпреди 9 години обаче не е особено популярен на Запад. Редица натовски съюзници на Турция продължават да имат съмнения доколко 15 юли беше реален преврат. Същевременно Анкара отвръща на приятелския огън твърдейки, че случилото се не само е реален опит от страна на ФЕТО да установи контрол върху властта, но и че терористичната организация е получила подкрепа от западни държави. 

Без значение каква е истината, факт е, че Анкара инвестира в своята гледна точка за 15 юли. За да се убедим в това е достатъчно да посетим музеите, посветени на Деня на демокрацията и националното единство в Истанбул и Анкара. Независимо от оценката ни за управлението на Реджеп Ердоган, тези музеи трябва да служат като пример за останалите страни, как една държава със самочувствие разказва своята гледна точка. Разхождайки се из залите на тези здания, човек съпреживява събитията от онзи юлски ден. Кадри от опита за преврат се прожектират на огромни видеостени, а аудио ефектите карат посетителя да усети страшния тътен на ударите по Парламента и Президентството. Гласът на турския президент, призоваващ гражданите да се опълчат на метежниците, също кънти наред с експлозиите и изстрелите на автоматите. Истанбулският музей е пълен с експонати от онази нощ. Смачкана кола, влачена от оръдието на танк, посреща туристите близо до входа, обувки на загинали граждани са подредени по стъпала на стълбище, символизиращо изкачването им в рая, а стените са изписани с имената на войници и цивилни, загубили живота си, защитавайки конституцията. Витрините са пълни с куршуми и уцелени от тях предмети. Особен интерес представлява един малък експонат, изложен в отделна витрина. Става въпрос за телефона на журналистката от „Си Ен Ен-Тюрк“ Ханде Фърат, която на 15 юли 2016 г. проведе видео разговор с президента Ердоган в ефира на своята медия. Именно от тази трибуна турският лидер призова гражданите да излязат по площадите.

Виждайки всичко това, дори и безпристрастния наблюдател става съпричастен с личните трагедии на онези, които независимо каква е истината за 15 юли, са излезли на улицата, за да отстояват собствените си разбирания за добро. А какво да кажем за подрастващите  турски поколения? Цели колони ученици ежедневно посещават тези места. В коя истина ще бъдат възпитани – в тази на Анкара или тази на Запада? Ето, че меката сила има и вътрешен вектор. 

Турция в новия век  - национална държава или универсум

За нас Мустафа Кемал ще остане приятелят на България, но за света той ще продължи да бъде Ататюрк (бащата на турците). Великият реформатор обръща гръб на имперското минало на османската държава и започва да гради нация, подобна на онези, възникнали на запад след Великата Френска революция. Западната концепция за нация се основава на секуларизма, общия език, история и територия. 

Редица международни наблюдатели си задават въпроса до каква степен Ердоган иска да запази наследството на Ататюрк. Президентът често е обвиняван, че руши светския характер на държавата, а за сметка на това възстановява доминиращата роля на исляма в турското общество. В своя реч, посветена на Деня на демокрацията и националното единство турският вицепрезидент Джевдет Йълмаз, заяви, че религията ще продължи да бъде значителен фактор във втория век на турската република. Огромни трансперанти с образите на Ататюрк и Ердоган висят един до друг върху обществените сгради в турската столица. Ще успеят ли по същия начин да стоят един до друг ислямизмът и национализмът? Какъв ще бъде изборът на Турция – да бъде лидер на ислямския свят и да взима външнополитически решения на базата на религията или да преследва своя национален интерес и чисто по макиавелиански да подбира партньорите си прагматично, а не на базата на ценности. Само времето ще даде отговор на този въпрос, но популярното клише, че истината винаги е по-средата може да се окаже релевантно в конкретния случай.  

Напоследък централна тема в Турция е разоръжаването на Кюрдската работническа партия (ПКК). Анализаторите усилено коментират как ще бъдат реинтегрирани в обществото кюрдските бойци след десетилетна партизанска война, отнела живота на 40  000 души. Малко обсъждан въпрос обаче е как ще бъде предефинирана турската национална идентичност, за да се гарантира, че кюрдите ще станат интегрална част от турската нация? В замяна на разоръжаването си ПКК със сигурност ще поиска признаване на кюрдския език, който да бъде изучаван и в училищата, както и някаква форма на културна автономия. Обаче според западните стандарти общият език не беше ли един от фундаментите на нацията? А и как субкултура, със собствена национална идентичност, ще пребивава в рамките на Турция, която иска да продължи по пътя, начертан от Ататюрк? За съжаление или не, националната идентичност винаги има аспект на ексклузивност. Държавата, разположена от двете страни на Босфора, понякога изглежда осъдена на универсалност. 

Pax Romana 

След възцаряването си първият римски император, Октавиан Август, сметнал, че идването му на власт бележи край на гражданските войни и установяване на световен мир. Разбира се този мир е бил възможен само в рамките на света на Римската империя, управлявана от единствен император. Тази концепция е известна като Pax Romana. След падането на западната част на римския свят през 476 г. Източната римска империя (Византия) става единствен правоприемник на тази идея. Владетелят, управляващ Константинопол (Новия Рим), е абсолютен и единствен владетел на земята, така, както Христос е в небето. През вековете много чужди владетели са опитвали да завладеят Константинопол и всеки е имал своя идея как да предефинира концепцията за Pax Romana, запазвайки нейния фундамент. Резонният въпрос е дали, която и да е държава, владееща града на василевсите, е способна да избяга от наследството на тази имперска концепция? 

Геополитическото разположение на Турция я превръща в мост между няколко региона, изпълнени с напрежение – Балканите, Близкия Изток, Прикавказието и Централна Азия. Като държава от Черноморския регион, Турция също така е заинтересована от развитието на конфликта между Русия и Украйна. Дестабилизацията, в който и да е от тези региони може да предизвика сътресения в самата Турция. Геополитиката просто не позволява на Анкара да обърне поглед навътре към себе си, а я осъжда да бъде доминиращ фактор в тези региони. Това се вижда ясно от подкрепата на Турция за Азербайджан като контрапункт на руското влияние в Прикавказието и от военните операции на турските сили в Сирия през последното десетилетие. Анкара също така заема категорична позиция по отношение на войната в Ивицата Газа, макар и подкрепата ѝ за палестинците към този момент да е по-скоро декларативна, отколкото изразяваща се в конкретни действия. Известна е и турската концепция Mavi Vatan (Синя родина), която формулира претенциите на страната за контрол на ключови газови находища в Егейския басейн. 

Същевременно Турция разполага с втората най-силна армия в НАТО и огромна индустриална база, която да задоволява нуждите на въоръжените сили. Страната също така разполага с огромна демографска база, която не само захранва редиците на армията, но и осигурява работната ръка в страната. 

Имперската идея обаче е несъвместима с национална конституция, която позволява на президента да остане на власт само два мандата. В гореспоменатата си реч вицепрезидентът Йълмаз намекна за нова конституция. Любопитно е дали тя ще включва промени, засягащи президентския мандат. 

Кемал Ататюрк ще остане една от най-великите личности не само в историята на Турция, но във световната история. Той обаче, подобно на много други реформатори, допуска грешката да мисли, че западните политически идеи са универсални и могат да бъдат приложени навсякъде по света. Обстоятелствата по-скоро показват, че националната държава, такава каквато я виждаме на запад, не може да бъде напълно пресъздадена в контекста на Турция. Явно геополитиката прави Pax Romana съдба, а не избор. | БГНЕС 

-------------

Велислав Илиев, специален пратеник на БГНЕС в Турция