Съединените щати се отказват от една от основните си международни предимства.

Една от най-отличителните черти на външната политика на администрацията на Доналд Тръмп, не толкова целите ѝ, колкото предпочитаните ѝ средства, е пълното ѝ доверие в т.нар. „твърда сила“ и почти пълното пренебрежение към това, което покойният професор Джоузеф Най нарича „мека сила“. Той я определя като „силата на привличането“ – способността на една държава да накара другите да следват нейната политика, защото желаят да ѝ подражават, да се асоциират с нея или да възприемат нейните ценности. Държавите с висока твърда сила постигат целите си чрез принуда, военен натиск или икономическа помощ и защита, докато тези с развита мека сила оказват влияние, защото другите искат да бъдат като тях или споделят техните принципи.

Реалистичният подход не отрича значението на твърдата сила. Напротив, без значителна твърда сила е трудно да се натрупа и мека сила. Но възможно е да притежаваш силна военна мощ и почти никакво международно привличане, както показва примерът с Русия. Идеалният вариант е баланс между двете, тъй като меката сила намалява нуждата от постоянна употреба на принуда. Именно този баланс според Джоузеф Най е давал на САЩ значително предимство в глобалната политика, макар че в края на живота си и той започва да се тревожи за отслабването на американското влияние.

При администрацията на Тръмп убеждението, че твърдата сила е достатъчна, е напълно очевидно. Използването на заплахи с мита за принуждаване на търговски партньори към неравноправни споразумения, военни действия в редица държави и удари срещу предполагаеми наркотрафиканти без ясно доказана вина се представят като нормална политика. Президентът Доналд Тръмп многократно е обвинявал чужди лидери в слабост и е настоявал Украйна да направи отстъпки пред Русия. Същевременно са предприети и действия като икономическа блокада срещу Куба с цел натиск върху режима в Хавана. Администрацията е използвала и военна сила срещу Иран, като е разчитала на бърз политически колапс на режима, който обаче не се е случил.

Тази политика се отличава и с липса на опит за прикриване или оправдаване на силовите действия чрез международни норми. Вместо дипломатическа обосновка, често се демонстрира открито удовлетворение от нарушаването на установени правила. Подобен подход, според критиците, цели по-скоро сплашване, отколкото убеждаване. Изрази за „безпощадност“ и демонстрации на сила се възприемат като отказ от традиционната дипломатическа умереност.

Същевременно се наблюдава системно отслабване на институциите, които са били ключови за американската мека сила. Разформироването на Агенцията за международно развитие, опитите за ограничаване на медии като „Гласът на Америка“ и излизането от множество международни организации са посочвани като примери за отстъпление от глобалното присъствие на САЩ. Ограничаването на дипломатическите мисии и напрежението в образователната система също влияят върху международния имидж на страната, включително чрез намаляване на броя на чуждестранните студенти, които традиционно се превръщат в посланици на американското влияние.

Авторът на анализа поставя въпроса защо тази промяна не се осъзнава от самите управляващи. Според него светогледът на администрацията разделя света на „силни“ и „слаби“, като компромисите се възприемат като слабост. В този модел на мислене доминира убеждението, че силните могат да налагат волята си директно, без необходимост от убеждаване или изграждане на доверие.

Друг аргумент е свързан с негативното отношение към самите вътрешни институции на САЩ. Част от политическото ръководство критикува медии, университети, съдебна система и дори съществуващия политически баланс, което създава впечатление за недоверие към основни елементи на американската държавност. Това затруднява представянето на страната като модел за подражание.

Посочва се и трети фактор – предпочитанието към бързи политически резултати вместо дългосрочно изграждане на международни отношения. Споразумения и символични дипломатически успехи се поставят над устойчивото сътрудничество и културното влияние, което обикновено изисква повече време, но носи по-трайни резултати.

Историческият опит на САЩ обаче показва, че най-успешните им външнополитически инициативи са били именно комбинация от сила и привлекателност – като Плана „Маршал“, НАТО или политиката на постепенно сближаване със съюзници и бивши противници. Обратно, конфликти като Виетнам, Ирак и Афганистан се свързват с надценяване на чисто военната мощ.

В заключение се посочва, че САЩ все още разполагат със значителни предимства и много от техните ценности продължават да бъдат привлекателни за света. Но ако вътрешната политическа среда се втвърди, институциите отслабнат и твърдата сила се използва без стратегическо внимание, разграничението между Америка като идея и действията на нейните правителства може да стане все по-трудно. І БГНЕС

---------

Проф. Стивън Уолт, „Форин полиси“.