На 21 януари 1994 г. Басел ал-Асад е убит при автомобилна катастрофа, която сирийското правителство определя за злополука. Според тогавашните власти той е карал твърде бързо на път за летището и е загубил контрол над автомобила си. Тази версия беше едновременно напълно правдоподобна, но и инцидент, който не се случва често със синовете на диктаторите в Близкия изток - особено на тези, които се подготвят да поемат властта. 

Смъртта на Басел наложи следващият най-голям син на Хафез ал-Асад да заеме мястото на брат си. Това е Башар, който по време на смъртта на брат си живее в Лондон и се обучава за офталмолог. Между 1994 г. и 2000 г. Хафез, дошъл на власт през 1971 г. и въвел репресивен ред в Сирия, провежда бърз "курс" по управление за своя непланиран наследник.

Днес, три десетилетия след издигането му и почти четвърт век управление, Башар си отиде. Династията Асад беше необратимо елиминирана в рамките на две седмици, през които ислямистката бунтовническа групировка „Хаят Тахрир аш Шам“ (HTS) и нейният партньор, подкрепяната от Турция Сирийска национална армия (СНА), излязоха от провинция Идлиб, за да превземат териториите, контролирани от Башар, който беше изоставен от руските и иранските му съюзници. Обратната страна на това позорно поражение за Москва и Техеран е освобождаването на сирийците, които се присъединиха към HTS, за да продължат въстанието, започнало през пролетта на 2011 г. 

Този изненадващ момент навява спомени за 1989 г. в Източна Европа. Хората, които бяха принудени да се подчинят на безконтролната власт на Асад, поеха оттам, откъдето започнаха през 2011 г., и въстанаха, за да поискат края на диктатурата.

Разбира се, има много въпросителни относно това какъв режим ще се появи в Дамаск. Падането на Асад беше удар не само за Москва и Техеран, но и за големите арабски държави, които гледат с тревога както на HDS, така и на демонстрацията на сила на сирийския народ. Основната бунтовническа групировка е разклонение на Ал-Кайда и въпреки че нейният лидер Абу Мохамед ал-Джолани много държи на откъсването си от джихадисткия екстремизъм, все още не е ясно дали освобождението, което той е организирал, е било за всички сирийци или просто тактика за отклоняване на критиките и опозицията. Необходимо е да се уточни, че има данни за атаки срещу кюрдите от страна на HTS, въпреки че Джолани изтъква своите аргументи за една по-приобщаваща Сирия под ръководството на неговата групировка.

Постиженията на Джолани в сирийската провинция Идлиб, която беше под контрола на HTS (с турско покровителство), са смесени. Изглежда, че той е научил уроците на „Ислямска държава“ и избягва най-суровите форми на политически контрол, но HTS все пак управлява с железен юмрук. Дори когато бойците на HTS освобождаваха затворите на Асад, противниците на Джолани ставаха свидетели на злоупотребите в собствените му затвори.

На сутринта и в деня след напускането на Асад се появиха съобщения, че централната банка на Сирия е разграбена. Може би това е изолиран случай. Сирийците бяха отчаяни заради войната, която се проточи тринадесет дълги години, но разграбването на Багдад след свалянето на Саддам Хюсеин от американските сили през пролетта на 2003 г. хвърля дълга сянка. Трудно е да се сравни освобождението на Сирия от ръцете на сирийците с Ирак, но има сходна динамика. Когато бунтовниците влязоха в Дамаск, министър-председателят на Асад Мохамед Гази ал-Джалали им предложи помощ, но остава неясно какво биха могли да направят други поддръжници на режима. Бързината, с която диктатурата на Асад рухна, беше впечатляваща, но това не означава, че HTS ще остане без противодействие. Сирия е залята от оръжия и изведнъж се появяват хора, които вече нямат какво да губят. Страната не е обречена на бъдеще, изпълнено с насилие, но би било небрежно да не разгледаме възможността и вероятността за въстание срещу новия ред.

Отвъд границите на Сирия, но свързана с въпроса за вътрешната стабилност на страната, е реакцията на лидерите в региона, повечето от които през последните години приветстваха Асад обратно сред тях. Емиратите, саудитците, йорданците и египтяните са против натрупването на ислямистка политическа власт. Да се очаква, че тези правителства ще седят безучастно, докато HTS организира управлението си в Дамаск, означава да се пренебрегне голяма част от най-новата история на Близкия изток. 

За Израел, който по непреднамерен начин допринесе за падането на Асад чрез унищожителните си военни операции срещу Хизбула, стратегическият срив на позициите на Иран в региона несъмнено е удовлетворителен, но сега Йерусалим е изправен пред възможността за ръководено от ислямисти правителство в Дамаск. Израелците смятаха Хафез Асад за страшен враг, който обаче разбираше важността на стабилността по сирийско-израелската граница. Неговият син прилагаше същия подход към Израел, след като дойде на власт. Днес Израел се сблъсква с напълно различен тип идеологическо ръководство в Дамаск. Никого не бива да забравя факта, че псевдонимът, който лидерът на HTS е избрал за себе си, е „Джолани“ - намек за Голанските възвишения, които Израел завладява във войната през юни 1967 г.

Турция е единственият съсед, който може да спечели без никакви съмнения от падането на Асад. Президентът Реджеп Тайип Ердоган измина дълъг път в Сирия - от някогашен покровител на Башар до искане за свалянето му, а след това и за нормализиране на отношенията с режима в Дамаск. През последните седмици Ердоган мълчаливо подкрепи свалянето на Асад. Анкара има възможност да оформи режима на приемника в Дамаск - цел на турското правителство, откакто се отдръпна от Башар през 2011 г. Проблемът за Ердоган и хората около него е, че HTS може да не сътрудничи. Повтаряща се черта на турските набези в Близкия изток е, че независимо колко Ердоган настоява за културната близост между Турция и арабския свят - особено между неговата управляваща Партия на справедливостта и развитието и ислямистите в региона - турският лидер демонстрира неспособност да разбира местната и регионалната политика. В Анкара може да има известно самодоволство от разгръщането на възможностите за Турция в Сирия след Асад, но съвсем не е ясно дали Ердоган и неговите съветници са напълно подготвени за новите реалности в Сирия.

За Вашингтон падането на Асад със сигурност беше неочаквано развитие след повече от година на зашеметяващи събития в Близкия изток. В американската политическа общност ще се появи желание да помогне на сирийците да изградят по-справедлив и демократичен ред.  Това е похвална цел и благороден порив, но Вашингтон трябва да устои. Както президентът Байдън, така и новоизбраният президент Тръмп досега задават правилния тон, като посочват, че Съединените щати трябва да останат настрана. Интервенция в революцията, която се разгръща в Сирия, едва ли ще помогне на сирийците или ще насърчи американските интереси. Сирия е за сирийците. | БГНЕС

---------------------------

Анализ на Стивън А. Кук за американския Съвет за международни отношения, старши научен сътрудник по Близкия изток и Африка на мозъчния тръст Eni Enrico Mattei