За много от нас прекарването на време на плажа е синоним на отпускане. Гледането на океана ни потапя в състояние на лека медитация, ароматът на бриза ни успокоява, топлината на пясъка ни обгръща и, най-вече, непрекъснатият и ритмичен шум на вълните ни позволява да се отпуснем напълно.

Ваканциите на морето стават популярни едва в края на XIX и началото на XX век и то предимно сред заможните класи в западните страни. Първите европейци, особено древните гърци, считали плажа за място на страдание и смърт. Като народ от моряци, те живеели предимно по крайбрежието, но се страхували от морето и смятали, че земеделският начин на живот е по-сигурен и по-уважаван.

В древногръцката литература не се срещат положителни споменавания за плажа и морето. Споменават се само отрицателните аспекти, което подчертава неудобството, което древните гърци изпитвали по отношение на плажа и морето като цяло.

Гръцката литература, например, набляга на силния мирис на водораслите и солената вода. В „Одисея“ на Омир, от VIII век преди нашата ера, чието действие се развива предимно в морето, героят Менелай и неговите спътници се изгубват близо до египетските брегове. Те трябва да се скрият под кожи от тюлени, за да хванат морския бог Протеус и да го помолят да им покаже пътя за връщане. Миризмата на тюлените и солената вода им е толкова отвратителна, че засадата им е на път да се превърне в катастрофа. Единствено магическа амброзия, неутрализираща зловонната миризма, спасява начинанието им.
Пясъкът на плажа и самото море се считат за безплодни, за разлика от плодородието на полетата.
По същия начин, ако шумът на вълните при тихо време често се възприема като релаксиращ, то бурните морски бури могат да бъдат плашещи. Древната гръцка литература се фокусира единствено върху страшната сила на бурните морета, сравнявайки я с шума на битка. В „Илиада“, другата известна епопея на Омир, атаката на троянската армия срещу гръцките линии се сравнява с буря в морето:

 „Те напредваха като смъртоносна буря, която помита земята, при гръмотевиците на Зевс, техния баща, и развълнува морето с чудовищен рев, оставяйки след себе си разбиващи се вълни върху шумящите води, плътни редици от големи, извисени вълни, бели от пяна, като буря, пълни с трепет и шум, които се втурваха, яростни. “
В крайна сметка дори красавецът Одисей става грозен и страшен от излагането на слънцето и морската сол. В „Одисея“ героят се скита по морето в продължение на десет години на път за вкъщи след Троянската война. В края на своите страдания той се държи колкото може по-добре за сал по време на буря, изпратена от ядосания бог на морето Посейдон. В крайна сметка той се отказва и плува до брега. Когато стъпва на острова на феаците, той плаши слугите на принцеса Навсикая с изгорялата си от слънцето кожа, „цялата омазана със солена вода“.
Това възприемане на морето като безплодно е, разбира се, парадоксално, тъй като океаните осигуряват около 2% от общия калориен прием на човешкото население, 15% от протеиновия му прием и вероятно биха могли да осигурят много повече.
В древногръцката литература плажът е плашещ и напомня за смъртта. Обичайно е да се оплакват починалите близки на плажа. Гробовете често се намират на брега на морето, особено кенотафите – празни гробове, предназначени да почитат паметта на тези, които са загинали в морето и чиито тела не са могли да бъдат възстановени.

Това е особено жестока съдба в древния свят, защото онези, които не са могли да бъдат погребани, са обречени да бродят вечно по земята под формата на призраци, докато онези, които получават достойно погребение, отиват в отвъдното. 

Така, както показа специалистката по класическа култура Габриела Курсару, плажът е „лиминално пространство” в гръцката култура: праг между света на живите и този на мъртвите.

Въпреки това, плажът не е имал само отрицателни аспекти за гърците. Тъй като е служил като мост между морето и сушата, те са вярвали, че той свързва света на живите, света на мъртвите и света на боговете. Плажът е имал силата да дава предзнаменования, откровения и видения от боговете. Ето защо много оракули на мъртвите, където живите можеха да получат информация от починалите, се намираха на плажове и скали край морето.

Боговете също посещавали плажа. Там те понякога се появявали пред поклонниците си, чиито молитви чували. В „Илиада“ бог Аполон чува своя жрец Хрисес да се оплаква на плажа от лошото отношение на гърците към дъщеря му. Разгневеният бог отвръща, като незабавно нанася чума върху гръцката армия, бедствие, което може да бъде спряно само като момичето бъде върнато на баща си. Освен тези религиозни вярвания, плажът е бил и физическа връзка между Гърция и далечни земи. Вражеските флоти, търговците и пиратите са били склонни да акостират на плажовете или да посещават бреговете, тъй като древните кораби не са имали възможност да остават в морето за дълги периоди от време.

 Поради това плажът е доста опасно място, както отбелязва военният историк Йорит Винтжес. От друга страна, корабните останки може да донесат приятни изненади, като неочаквани съкровища, които често са били повратна точка в много истории от древна Гърция. В древния роман „Дафнис и Хлоя“ (Лонгус, II или III век), например, бедният овчар Дафнис намира портмоне на плажа, което му позволява да се ожени за Хлоя и да доведе любовната им история до успешен край.

Днес може би все още остава нещо от тази представа за плажа. Beachcombing (събирането на предмети по плажовете) все още е популярно хоби и някои хора дори използват металдетектори. Освен доказаните си положителни психологически ефекти, beachcombing е свидетелство за вечната фасцинация на човека към морето и всички скрити съкровища, които то може да крие, от миди и морско стъкло до испански златни монети.  I БГНЕС 

------------------------------

Анализ на френския професор на история на културата Мари Клер Болйо в Слейт