Почти не минава ден, без някой в общественото пространство в Сърбия да спомене термина „дълбока държава“. Това се случва в различни контексти и по различни поводи, най-често с цел да се замъгли и мистифицира пълният крах на институционалната система в Сърбия или да се вкарат в публичното пространство различни, често безсмислени и, най-меко казано, налудничави конспиративни теории. Точно това се опита да направи и режимът на Вучич по време на протестите.

В Сърбия първата и единствена „реформа“, която всяка власт прави, е промяната на законите. Всичко останало остава същото, защото целта е законите да се пригодят в полза на малка група хора, които се облагодетелстват чрез сделки с държавата благодарение на близостта си с президента, премиера, министрите или управляващата партия. Така всяка власт създава своите олигарси – и сегашната, на Вучич, не е изключение.

Терминът „дълбока държава“ често се свързва с различни политически събития – от отвличането и убийството на Иван Стамболич, убийството на Славко Чурувия, атентата срещу Зоран Джинджич, до двата опита за покушение срещу Вук Драшкович. Във всички тези случаи хора от държавния апарат – предимно бившите структури за сигурност и криминални структури – са имали участие, което е било доказано в съдебни процеси.

Голяма част от теориите за „глобалния заговор на Запада“ срещу Сърбия и сръбския народ се свеждат до наратива за уж отказа Сърбия да се превърне в европейско „сметище“ за отпадъци, мигранти, стари автомобили и всичко останало. Към това се добавят и най-фантастичните и абсурдни хипотези, които могат да се измислят – „безкрайни глупости“, както би казала баба ми: „Плямпаш и оставаш жив“.

Много от тези конспиративни теории се базират на книгите на покойната професорка от Юридическия факултет Смиля Аврамов и нейните анализи за срещите на групата „Билдерберг“ – годишни събирания на най-могъщите президенти, премиери, бизнесмени и влиятелни хора в света (главно от Запада). На някои от тези панели е участвала и тогавашната сръбска премиерка Ана Бърнабич (2018), докато самият Вучич е редовен гост на срещите на световния икономически елит в Давос.

Таблоиди и телевизиите на режима на Вучич имат ключова роля в разпространението на най-нелепите конспиративни теории и изкривеното представяне на реалността – особено що се отнася до международните отношения, позицията на Сърбия в света и уж влиянието на чужди държави върху вътрешните процеси. В това най-много помага самият президент Вучич, който като основна медийна фигура често оправдава нарушенията на закона с „дълбоката държава“ и „световния заговор срещу Сърбия“. По този начин той умишлено манипулира чувството за несигурност у гражданите, създавайки ежедневен психологически натиск и обвинявайки „невидими сили“ – в случая студентските протести – за собствените си провали, включително пълния крах на икономическата политика. Ироничното е, че същият този президент редовно се среща с онези, които уж „работят срещу Сърбия“, и неизменно им благодари за „помощта“.

По-опасно от пропагандата обаче е това, което Вучич прави от позицията си на президент – системното разграждане и блокиране на държавните институции чрез незаконно и противоконституционно поемане на техните правомощия. На практика той се опитва да въплъти утопията за „отмирането на държавата“, като концентрира цялата власт в себе си. Вучич играе ролята на всички институции едновременно – президент, премиер, министър, съдия, прокурор, полицай, банкер, инженер, лекар, пилот, пожарникар, пекар… единствено не е аптекар.

И така, парадоксално, Вучич се превърна сам в „дълбоката държава“ – институция, която подкопава държавата отвътре, заемайки позицията на човек, избран да я защитава. Вместо това той систематично разрушава институционалния ред, авторитета на правителството, независимостта на съда, прокуратурата, полицията и всички органи, които формират държавата.

Основната му цел е изграждането на собствен култ към личността, по-голям дори от този на Тито и Сталин, което не е лесна задача. Но когато имаш целия държавен апарат и цялата пропагандна машина на разположение 24/7 (включително държавната телевизия РТС), процесът на контрол и манипулация става дълготраен и ефективен.

През последните години властта създаде цяла мрежа от организации – „правителствени неправителствени“ структури, както и десетки медии. Държавната компания „Телеком Сърбия“ например финансира 20 телевизии, за да заобиколи закона, който забранява на държавата да бъде собственик на медии. Тези телевизии се занимават почти изцяло с пропаганда, а т.нар. „анализатори“ от новосъздадените центрове за манипулация повтарят като папагали тезите на Вучич.

Паралелно, Вучич изгражда и паралелна държава – от адвокатски и съдиийски камари до медийни асоциации, спортни федерации, строителни камари и дори алтернативна Сръбска академия на науките и изкуствата. Синдикатите са сведени до „парцали“, а правата на работниците практически не съществуват.

В същото време се води систематичен медиен лов срещу всички критици на властта. Телевизиите с национално покритие като Pink, Happy, Prva, B92, както и таблоидите Informer, Srpski Telegraf, Večernje Novosti, Blic и други, имат водеща роля в тази кампания. РТС пък избягва всякакви критични теми и игнорира реалността, представяйки алтернативна версия на събитията.

Резултатът е държавна анархия – апарат, който взима незаконни, хаотични и често безсмислени решения. Държава, която не може да гарантира сигурност, правосъдие и защита на собствеността, престава да бъде държава. Сърбия се превръща в личен проект на Вучич – във „Вучичевец“, както авторът нарича новия политически модел.

В този контекст разказът за „дълбоката държава“, която уж се опитва да свали Вучич, е само удобен мит. В действителност виждаме разпадането на институциите и един лидер, който се представя като единствения спасител, докато концентрира пълната власт в собствените си ръце. | БГНЕС

---

Александър Рокнич, анализ за сръбския вестник „Данас“