Известният сръбски сатирик Радойе Доманович в началото на миналия век пише алегорична обществено-политическа повест „Вожд“. Действието се развива в някое неизвестно сръбско градче, в което хората заради природни бедствия са изпаднали в тежка беда и мизерия и решават да си потърсят по-добро място за живот. Издигат някакъв странен мълчалив човек, който по цял ден седи и чука с тояжката пред себе се като най-мъдър да ги води. Той ги повежда и в началото успява да заобиколи пречките, но в крайна сметка срещат непреодолими препятствия. В края на есента хората се попиляват и остават само трима, но и те губят надежда, че ще излязат на прав път и му казват: „Погледни докъде ни доведе“. А той простичко отговаря: „Не мога да погледна, аз съм се родил сляп“. Тримата се поглеждат обезумели от страх и един пита: „Сега накъде“? „Не знаем“!

Това е разказ за малките хора, които отчаяни от живота, слагат съдбата си в ръцете на слепци и безцелно се лутат след тях, не осъзнавайки, че те се са слепи. Това тълкуване може да се приложи и днес като общочовешка тема.

Това е през погледа на писател и сатирик. 

Историците също знаят, че историята често се повтаря. Сърбия днес вместо към предсрочни парламентарни избори, трескаво се е запътила към гражданска война. Или към извънредно положение и диктатура.

Пламналите радикални страсти и насилието по улиците все повече напомнят агонията на Югославия в началото на 90-те години на миналия век. Тогава вилнееше диктаторът Милошевич и разпалваше националистическите страсти, които в крайна сметка доведоха до разпада на Югославия. Нищо, че световните дипломати до последно подкрепяха нейната териториална цялост, а вътре в страната всеки намек за разпадането на държавата заплашваше с дългогодишен затвор.

Докато я убиваше, Милошевич се кълнеше, че я защитава. Спомнете си протестите в Белград на 9 -10 март 1991 г. когато загина полицай и един от протестиращите, а полицията стреляше в масата. Армията беше изкарала танкове по улиците на Белград, а Милошевич провеждаше контрамитинг на Устието. Протестите бяха потушени, след едно десетилетие крайният резултат беше, че Югославия се разпадна на съставните си части.

Приблизително същото нещо прави и Вучич сега. И той се кълне в Сърбия и сръбството, докато я води в поредната катастрофа. И използва почти същите средства. Остава само да видим резултатите.

Милошевич от футболните агитки правеше паравоенни формации, които впоследствие се превърнаха в престъпни банди които опустошаваха цели райони в Хърватия, Босна и на Косово. И Вучич използва футболни агитки, улични банди и бивши затворници като партийни фаланги срещу протестиращите граждани и студентите, които месеци наред не се прибират от улиците и площадите на сръбските градове. 

Насилие, арести, побоища. Неизвестни групи с маски и качулки въоръжени с палки, сопи, метални пръчки, камъни, замръзнали бутилки и яйца срещу протестиращи мирни граждани и студенти. След тях остават унищожени офиси, изцапани стени, почупени автомобили и пребити кървящи граждани. Полицията обикновено е строена някъде в страни и наблюдава. Намесва се само когато трябва да респектира и да разгони със сълзотворен газ и палки протестиращите граждани и студенти.

Телевизиите и жълтите медии денонощно бълват патриотични тиради и раздухват мнима опасност от „цветни революции“ и външни врагове, които никъде не се виждат на хоризонта. Има само легитимни протести срещу корупцията и насилието и партийни фаланги на „Прогресивната“ партия, които под равнодушния поглед на полицията се бият с гражданите и студентите, с оправданието, че „защитават Сърбия с цената на всичко“!? 

Познавайки радикалната националистическа идеология и кой днес контролира инструментите на държавната власт – полицията, армията, службите, прокуратурата, правосъдието, пропагандните медии и бюджета, страховете какво може да се случи в Сърбия са съвсем основателни. Пред перспективата сегашните управници да влезнат в затвора, те няма да подбират средства, за да оцелеят на власт каквото и да се случи със Сърбия.

Сръбската радикална идеология на Прогресивната и Радикалната партия не веднъж е предизвиквала вътрешни граждански бунтове. 1883 г. в Сърбия избухва т.нар. Тимошка буна и Прогресивната (Напредна) партия я потушава в кръв, избивайки много селяни и избесвайки водачите по дърветата. Две години след това „напредняците“ влизат във война с България и я губят. Без малко да загубят и суверенитета на Сърбия. Спасява ги Австро-Унгария с наложения Букурещки мир. 

Следват народни протести срещу водача на Прогресивната партия Милутин Гарашанин, който, притиснат отвсякъде, стреля срещу протестиращите. Това предизвиква неудържима ярост и в настаналите безредици със сопи и камъни са избити около 140 „напредняци“, изгорени са над 50 техни къщи и са извършени над 70 грабежи на имуществото им. Труповете са им хвърляни по улици и площади, забелязани са и случаи на набиване на живи хора на кол. 1896 г. Прогресивната партия е разпусната и после са правени три безуспешни опита тя да бъде възстановена. Неин наследник става Сръбската радикална партия на Никола Пашич.

Тази мрачна националистическа идеология бе възстановена в началото на 90-те години на миналия век и за едно десетилетие поведе и загуби три войни и остави зад себе си стотици хиляди гробове, милиони бежанци, пепелища и развалини. Сребреница, Сараево, Вуковар, Рачак и на много други места на Косово са извършени най-големите масови убийства след Втората световна война. 

Сърбия загуби войните, но нейната радикална идеология оцеля до наши дни и днес историята е на път да се повтори и то много по-зловещо. 

През изтеклите 13 години Вучич изигра картите си в Русия, САЩ, Великобритания и Европейския съюз. За разлика от времето на Милошевич когато международната общност беше много по-сплотена срещу него, днес тя е по-разединена и пуска нещата да следват естествения си ход, ограничавайки се от време на време да предупреждава какво може да се случи. 

Всеки демократично мислещ политик на мястото на Вучич би насрочил предсрочни и свободни избори и би признал резултатите от тях, независимо от това дали би ги спечелил или загубил. Това би било най-разумното решение за излизане от сегашната политическа криза. Решение на всеки разумен и отговорен държавник, който споделя демократичните ценности и слага интересите на държавата и нацията над собствените си партийни и лични амбиции.

Само че сръбските политици не са известни с избирането на разумни решения в трудни моменти. Грешните решения на диктатора Милошевич доведоха до кървавото разпадане на Югославия, до бомбардировките на НАТО и загубата на Косово.

От решенията, които ще вземе уплашеният Вучич в близките дни и седмици, ще зависи бъдещето на Сърбия. Засега той пуска опасни закани за саморазправа с протестиращите, но кой ли му вярва? Той не може да не знае, че свободният човек не може да се примири с насилието и че в крайна сметка също реагира с насилие.

Изправен сам срещу целия свят и срещу собствения си народ, Вучич има два пътя – да абдикира или да установи еднолична диктатура, опирайки се на полицията, параполицейски формирования, свръхбогати олигарси и външната подкрепа на подобни тоталитарни режими. 

Установяването на диктаторски режим в сърцето на Балканите и Европа в днешно време звучи безумно. Но не е изключено от гледна точка на възгледите на новите наследници на „напредняците“ от времето на Сръбско-българската война от 1885 г. И не е възможно без гражданска война между двете противопоставени сили: от едната страна армията и жандармерията надъхана с небивал „сръбски патриотизъм“, и от другата, протестиращи полуголи момчета и момичета с джапанки и маратонки, често пъти с децата и домашните си любимци, водени от младежките си мечти.

Засега, градусът на напрежението се покачва. Медиите на Вучич продължават пропагандата срещу протестиращите, а социалните мрежи са пълни с ужасяващи снимки и клипове на насилие подобни на ония, които бяха прелюдия към разпадането на Югославия. 

А Вучич продължава да води Сърбия, но никой не знае на къде. І БГНЕС

----------

Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българския Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Анализът на Иван Николов е написан специално за Агенция БГНЕС.