Превратът от 9 септември 1944 г. е може би най-поляризиращата дата в съвременната ни история. Мнозина продължават да имат положително отношение към 9 септември. Обективната истина обаче е, че тази дата поставя началото на 45-годишно тоталитарно управление, белязано от незачитане на човешките права, неработеща планова икономика и предателство спрямо българските национални интереси в Македония. Това, което често пропускаме, е, че 9 септември до голяма степен е следствие от друг преврат – този, случил се на 19 май 1934 г.

През целия междувоенен период (1919 – 1939 г.) съществуването на Царство България непрекъснато е заплашвано от Югославия, управлявана от Александър I Караджорджевич. Причината за югославската политика не е трудна за отгатване. След края на Първата световна война Вардарска Македония попада в рамките на новосформираното Кралство на сърби, хървати и словенци (по-късно преименувано на Югославия). Белград всячески се опитва да прекъсне връзката между София и македонските българи, за да запази окупираните територии. За да установи контрол върху България, югославското разузнаване четири пъти се опитва да организира преврат. Три пъти се проваля (1925, 1935 и 1941 г.). Опитът от 19 май 1934 г. обаче се оказва успешен.

За да осъществи преврата, югославското разузнаване се сближава със земеделските лидери около Георги Михов Димитров и Коста Тодоров, с кръга на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, с главореза Лев Главинчев и Перо Шанданов, както и със социалиста Димо Казасов. В нощта на преврата югославската армия е струпана по границата с България, за да нахлуе в случай, че метежът се окаже неуспешен. Югославската легация в София посреща новината за успеха на пъкленото начинание, вдигайки тост в прочутия „Юнион клуб“.

Метежниците се задържат на власт по-малко от година, тъй като управлението им не намира социална база, върху която да се опре. Последствията за България обаче са съдбоносни. Много от ръководителите на метежа са активни участници в събитията, довели до преврата на 9 септември. Самият Кимон Георгиев отново успява да се добере до министър-председателския пост през 1944 г. Зетят на Георгиев – Гиньо Ганев – е друг професионален превратаджия. Много от наследниците на хората, участвали в събитията през 1934 г., заемат висши длъжности не само в комунистическа България, но и след промените от 1989 г.

Друго важно последствие от Деветнадесетомайския преврат, чието негативно въздействие усещаме и днес, е забраната на партиите. Многопартийната система, репрезентираща различни социални слоеве и идеологии, е ключово условие за наличието на работеща плуралистична демокрация. Деветнадесетомайците на практика отвориха кутията на Пандора. И до днес големи части от българското общество не могат да изтрезнеят от погрешното схващане, че авторитаризмът може да доведе до социално благоденствие. За 92 години историята ни предложи достатъчно примери, че либералната демокрация, с всичките си несъвършенства, остава най-ефективната формула за икономическо и културно развитие на обществата.

За да ликвидират освободителното движение на македонските българи, метежниците удрят най-силния му меч – ВМРО. След преврата дейността на организацията в България е забранена, оръжието ѝ – конфискувано, а лидерът ѝ – Иван Михайлов – задочно осъден на смърт. Естествено, както и всяко друго сръбско злодейство, и превратът не остава ненаказан от ВМРО. Броени месеци след метежа, на 9 октомври 1934 г. в Марсилия, Владо Черноземски ликвидира истинския мозък на акцията – Александър I Караджорджевич.

Може би най-важният урок, който не успяхме да научим за 92 години, е да не подценяваме опасността, идваща от Белград. Още бащите на българската национална революция – Георги Раковски и Васил Левски – изпитват на гърба си сръбското вероломство и разбират, че водещите политици в Белград не се интересуват от съдбата на българите, а са обсебени от идеята за хегемония и господство над останалите балкански народи. В различните си форми на съществуване (в рамките на Кралство Югославия и Федеративна република Югославия) Сърбия никога не се отказва от тази идеология, а просто умело я прикрива зад други лозунги. Може би най-яркото ѝ проявление са конфликтите, които диктаторът и военнопрестъпник Слободан Милошевич разпалва на територията на бивша Югославия.

Между управляващите днешната Република Сърбия и югославските власти от 1934 г. няма съществена разлика, що се касае до отношението им към България и Македония. Днес хегемонистичната програма на Белград е вплетена в доктрината  "Сръбски свят", чийто автор е Александър Вулин – дясна ръка на президента Александър Вучич. Ако някой в България продължава да храни илюзии за сръбската добронамереност, достатъчно е да погледне как реагира Вулин, когато водещ български политик призове ЕС да се заеме по-сериозно с негативното въздействие на "Сръбски свят“ върху сигурността на Западните Балкани.

Преди 92 години югославското разузнаване се нуждаеше от свой троянски кон, за да реализира преврата. Днес на българската политическа сцена се появяват нови кандидати за тази роля. Показателно е, че български политици обсъждат съвместни действия с бившия президент на босненския ентитет Република Сръбска Милорад Додик (близък съюзник на Вучич и Владимир Путин). Разбира се, както през 1934 г., така и днес тази близост е подплатена с обща любов към Москва, която винаги е готова да подкрепи сръбските проекти за доминация на Балканите.

Историята не е просто сухо излагане на факти от миналото, а идентичност и урок за бъдещето. Опасността продължава да тлее на западната ни граница. Да, за нея не се говори, но тя е там. Ако някой политик се успокоява, че като не говори за бурята, тя ще го подмине, значи не е научил уроците от миналото и му предстои да получи слаба оценка на теста на историята. | БГНЕС

Велислав Илиев, отдел „Международни новини“ в Агенция БГНЕС