В един идиличен пролетен ден дипломати се събраха в градината на централата на ООН, за да поиграят футбол. В навечерието на Световното първенство по футбол и по повод Световния ден на футбола на ООН те организираха неформален турнир, в който един срещу друг се изправиха отбори, представляващи Африка, Азия, Европа и Латинска Америка.

Заменили костюмите и вратовръзките с шорти и футболни екипи, много от дипломатите говореха за потенциала на спорта да насърчава сътрудничеството между държавите.

„Конфликтите и войните не се решават чрез спорта, но спортната дипломация е изключително важна“, заяви постоянният представител на Германия в ООН Риклеф Бойтин, чиято страна беше домакин на празненство с бира и наденички след турнира.

„Спортът отваря съзнанието и обединява хората.“

През юни ООН организира и сериозна конференция, посветена на спортната дипломация, с участието на представители на бизнеса и академичните среди.

Сега, когато Световното първенство е в разгара си, дипломати се събират в салона на делегатите в централата на ООН, за да гледат мачовете на големи екрани, осигурени от американската мисия.

Спортната дипломация преживява своеобразен възход. В съвременен контекст тя често се разглежда като наследник на т.нар. „дипломация на пинг-понга“, която през 70-те години помогна за разведряването на отношенията между САЩ и Китай. Всъщност идеята е много по-стара и води началото си още от древните Олимпийски игри.

Обикновено спортната дипломация се определя като форма на „мека сила“ – термин, въведен от американския политолог Джоузеф Най, който описва способността една държава да влияе чрез убеждение, а не чрез принуда.

Днес спортната дипломация включва както символични прояви като футболния турнир в ООН, така и важни политически срещи в периферията на големи спортни събития. Такъв пример беше разговорът между държавния секретар на САЩ Марко Рубио и президента на Парагвай Сантяго Пеня по време на мача между националните отбори на двете страни в Лос Анджелис на 13 юни.

Под светлината на прожекторите обаче тазгодишното Световно първенство, организирано съвместно от САЩ, Канада и Мексико, разкри и ограниченията на меката сила.

Твърдата сила продължава да определя правилата на играта – независимо дали чрез строгата визова политика на администрацията на Доналд Тръмп спрямо футболисти, официални лица и фенове, или чрез опитите на ФИФА да влияе върху международния имидж на турнира.

Фасадата на политическия неутралитет в световния спорт отдавна започва да се пропуква. Нарастващият брой въоръжени конфликти – най-високият от Втората световна война насам – доведе до бойкоти, ограничения върху свободата на изразяване и забрани за участие.

На този фон все по-често се поставя въпросът дали спортната дипломация не е достигнала своите граници. 

Държавите инвестират огромни средства и политически усилия, за да бъдат домакини на събития като Световното първенство по футбол, Олимпийските игри или дори конкурса „Евровизия“, вярвайки, че това ще подобри международния имидж на страната им.

На този фон отношението на президента на САЩ Доналд Тръмп към Мондиал 2026 изглежда противоречиво. Очаква се той да връчи трофея на победителя във финала в Ню Джърси на 19 юли, но досега не е присъствал на нито един мач на американския национален отбор.

В същото време откриващият мач на САЩ срещу Парагвай се превърна в най-гледаната футболна телевизионна среща в историята на страната, като привлече средно 27,5 милиона зрители.

Все повече американци вероятно вече не биха се съгласили с известната реплика на бившия куотърбек от НФЛ и конгресмен Джак Кемп от 80-те години, че „американският футбол е демократичен капитализъм, а сокърът е европейски социалистически спорт“.

От една страна, Мондиал 2026 е най-международното световно първенство досега. Броят на участващите държави беше увеличен от 32 на 48, а много национални отбори разчитат в голяма степен на футболисти от диаспората.

От друга страна обаче, засилващата се съпротива срещу имиграцията – особено, макар и не само, в Съединените щати – превърна тазгодишния турнир в един от най-ограничителните по отношение на достъпа.

Парадоксално е, че тоталитарните режими през 30-те години на миналия век в някои отношения са проявявали по-голяма отвореност.

Десетилетия преди да се появи терминът „спортно изпиране на имидж“ („sportswashing“), Бенито Мусолини посреща с разточително гостоприемство участниците в Световното първенство през 1934 г., организирано от фашистка Италия.

Нацистка Германия също демонстрира готовност да допуска чернокожи и еврейски чуждестранни спортисти на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г., до голяма степен за да предотврати международен бойкот. Именно тогава американският лекоатлет Джеси Оуенс печели четири златни медала и се превръща в символично опровержение на расовата идеология на нацисткия режим.

Почти век по-късно много хора, пътували за Световното първенство, са били подлагани на продължителни разпити на американските летища или изобщо не са получили разрешение да влязат в страната.

Сомалийският съдия Омар Артан, който трябваше да стане първият представител на страната си, ръководил мачове на световно първенство, беше върнат още на летището в Маями.

На фотографа на националния отбор на Ирак Талал Салах беше отказан достъп в Чикаго, а нападателят Аймен Хюсеин е бил разпитван близо седем часа.

Провеждането на Световното първенство в годината, когато САЩ отбелязват 250 години от независимостта си, предоставя изключителна възможност страната да демонстрира най-доброто от себе си. За част от чуждестранните фенове обаче най-силният спомен вероятно ще остане строгият американски имиграционен контрол.

Междувременно президентът на ФИФА Джани Инфантино продължава да популяризира лозунга „Футболът обединява света“, използван още на предишното световно първенство.

Някои анализатори смятат, че решението ФИФА да връчи първата си Награда за мир именно на Доналд Тръмп е било опит да насърчи американската администрация да смекчи ограниченията за пътуване.

Резултатите обаче се оказаха противоречиви. Американските власти премахнаха изискването за гаранционен депозит от 15 000 долара за част от участниците в турнира и за някои притежатели на билети, но много фенове въпреки това не получиха разрешение да влязат в страната. 

Джани Инфантино се опитва да се утвърди и като своеобразен международен посредник.

През април, по време на годишния конгрес на ФИФА във Ванкувър, той направи опит да организира помирение между представители на израелската и палестинската футболна федерация. Освен че вероятно се надяваше на символична обща снимка, Инфантино използва форума и за да обяви намерението си да се кандидатира за нов мандат начело на организацията.

Вместо очаквания дипломатически успех обаче последва неловък момент, след като ръководителят на палестинската футболна федерация отказа да се ръкува със заместник-председателя на Израелската футболна асоциация. Сцената по-скоро подчерта колко трудно разрешим остава конфликтът.

Подобен пример има и от Зимните олимпийски игри в Пьончан през 2018 г. Малко преди тях представители на Северна и Южна Корея договориха създаването на общ женски отбор по хокей на лед.

Южнокорейският тим беше принуден в последния момент да включи 12 севернокорейски състезателки към състава си от 23 души. Обединеният отбор загуби всичките си пет срещи, а много млади южнокорейци възприеха инициативата като политически спектакъл, а не като истински жест на помирение.

Подобни случаи сякаш показват ограниченията на спортната дипломация, а може би и на самата „мека сила“ в днешния свят. Но традиционната дипломация също не е успяла да разреши подобни дългогодишни конфликти.

Държавите и международните спортни организации често повтарят, че спортът трябва да остане извън политиката. В действителност международните спортни състезания по своята същност са силно политизирани.

Русия често използва именно този аргумент, когато оспорва ограниченията, наложени след нахлуването ѝ в Украйна. До известна степен Москва успя да смекчи част от санкциите.

На Олимпийските игри и турнирите от Големия шлем в тениса руски спортисти продължават да участват под неутрален флаг.

Международната федерация по шахмат забрани участието на националните отбори на Русия и Беларус в Шахматната олимпиада през 2022 г., но отделни състезатели от двете държави продължават да се състезават под знамето на федерацията.

Русия е отстранена и от конкурса „Евровизия“, което тази година постави организаторите в затруднено положение, след като няколко държави настояха за аналогични мерки срещу Израел и последваха бойкоти.

Русия беше напълно изключена и от Световното първенство по футбол след инвазията в Украйна, но това стана едва след като няколко европейски държави заплашиха, че ще бойкотират Мондиал 2022 в Катар, ако руският национален отбор бъде допуснат до участие. 

Когато Москва твърди, че спортът трябва да бъде извън политиката, критиците ѝ припомнят, че именно руският президент Владимир Путин наруши олимпийското примирие – традиция, водеща началото си още от древните Олимпийски игри.

Според тях Русия използва струпването на войски около Зимните олимпийски игри в Сочи през 2014 г., за да анексира Крим. Освен това руската армия нахлу в Грузия по време на откриването на Олимпийските игри в Пекин през 2008 г., а пълномащабната инвазия в Украйна започна непосредствено след края на Зимните олимпийски игри в Пекин през 2022 г.

Спортните федерации също последователно се представят като защитници на политическия неутралитет. За тях ограниченията върху политическите послания често са начин да запазят добри отношения с домакините, спонсорите и възможно най-широката аудитория.

Но самото определяне кое представлява политически символ също е политически акт.

Украинският състезател по скелетон Владислав Хераскевич беше дисквалифициран на тазгодишните Зимни олимпийски игри, след като отказа да свали каска, украсена със снимки на украински спортисти и треньори, загинали във войната с Русия.

По време на Световното първенство по футбол през 2022 г. седем капитани на европейски национални отбори възнамеряваха да носят лентата „One Love“ в подкрепа на ЛГБТ общността. ФИФА обаче предупреди, че всеки футболист с подобна лента ще получи незабавно жълт картон, което доведе до отказ от инициативата.

Когато Съединените щати нанесоха въздушни удари по Иран само няколко месеца преди да бъдат домакин на Световното първенство, това създаде безпрецедентна ситуация в историята на турнира, който се провежда от 1930 г.

И в миналото е имало случаи, когато държава домакин не е признавала някой от участниците. Един от най-емблематичните примери по време на Студената война е победата на Източна Германия над Западна Германия в груповата фаза на Мондиал 1974, проведен именно в Западна Германия. Впоследствие западногерманците печелят световната титла.

Случаят с Иран обаче беше от съвсем различен мащаб.

Политическите противоречия проличаха още по време на мачовете на иранския национален отбор в САЩ. ФИФА забрани на зрителите да развяват предреволюционното иранско знаме, превърнало се в символ на съпротивата срещу Ислямската република сред иранската диаспора. Забраната обаче беше прилагана непоследователно.

В същото време, когато националният отбор на Иран пристигна в Тихуана, Мексико, футболистите носеха значки с числото 168 – препратка към броя на хората, загинали при американски удар по иранско начално училище за момичета на 28 февруари.

ФИФА не определи тези значки като политическо послание, въпреки че случаят повдигна въпроса дали изобщо е възможно едно международно спортно събитие да бъде напълно аполитично. 

Краткото и необичайно участие на Иран в тазгодишното Световно първенство вероятно ще остави траен отпечатък върху международното обществено мнение.

Преди отпадането си още в груповата фаза иранският национален отбор беше принуден да премести своята база в Мексико, след като американските власти ограничиха престоя на отбора в САЩ непосредствено преди и след мачовете, а на част от членовете на делегацията беше отказана входна виза.

Така спортната дипломация отново се сблъска с реалността на твърдата сила – военните действия и строгия имиграционен контрол.

Подходът на администрацията на Доналд Тръмп обаче донесе и неочакван обрат. Иранският национален отбор беше посрещнат изключително топло в Мексико и успя да спечели симпатиите на много хора, като подчерта неудобствата, причинени от необходимостта да пътува след всеки мач без време за възстановяване. Така общественото внимание се насочи към ограниченията, наложени от САЩ, а не към политиката на иранския режим.

Разбира се, спортистите по своята същност не са политици. Именно това прави спортната дипломация толкова непредсказуема и често толкова въздействаща – тя трудно може да бъде режисирана.

Показателен остава примерът от Олимпийските игри в Берлин през 1936 г., когато американският лекоатлет Джеси Оуенс спечели четири златни медала и само с присъствието си постави под съмнение расовата идеология на нацисткия режим, без да произнесе нито дума.

Спортната дипломация може да бъде неефективна, а понякога и използвана за политически цели от недемократични режими. Но тя може също така да създава взаимно уважение между различни култури и народи.

Затова все още е рано спортната дипломация да бъде отписвана само защото „меката сила“ не е успяла да постигне значим пробив срещу нарастващото влияние на твърдата сила в международните отношения. | БГНЕС 

------ 

 Дж. Алекс Таркинио,"Форин Полиси"