В дългата сянка на астероида, унищожил динозаврите, животът изглежда се е възстановил с изненадваща скорост.

Нов анализ на скоростта на натрупване на седименти показва, че първата вълна морски видове се е появила само няколко хиляди години след масовото измиране – много по-рано, отколкото учените предполагаха досега.

Резултатите, публикувани в списание Geology, налагат преосмисляне на това колко бързо еволюцията може да възстанови биологичното разнообразие - не само след удара на астероида Чиксулуб преди 66 милиона години, но и днес, когато климатичните промени и човешката дейност ускоряват екологичните сътресения. „Това наистина ни помага да разберем колко бързо видовете могат да еволюират“, казва Кристофър Лоури, палеоокеанограф от Тексаския университет в Остин, като подчертава, че изследването дава рядка „възможност в геоложкото минало да разберем как екосистемите се възстановяват след бързи и тежки промени“.

Доказателствата идват от морски фосили, известни като планктонни фораминифери - микроскопични едноклетъчни организми от древните океани, обвити в миниатюрни минерални черупки. Първата поява на един такъв организъм - с труднопроизносимото име Parvularugoglobigerina eugubina – служи като утвърден геоложки маркер за началото на възстановяването след удара на астероида. Оценка от 2011 г. поставя този момент около 30 000 години след удара в района на днешния полуостров Юкатан в Мексико. Тази оценка е направена чрез измерване на дебелината на скалните пластове между границата на измирането и първата поява на P. eugubina, като изминалото време е изчислено чрез средни скорости на седиментация от много по-дълги геоложки периоди.

Самият Лоури не е поставял под съмнение тази цифра, докато тя не започнала да противоречи на данни, които той наблюдавал в други изследвания.

Работейки върху седиментни ядра, извлечени от кратера Чиксулуб, Лоури и колегите му използвали хелий-3 – рядка форма на газа, който се доставя на Земята почти постоянно чрез междупланетен прах – за да изчислят колко бързо са се натрупвали седиментите непосредствено след удара. Оказало се, че космическият прах показва появата на P. eugubina само около 6000 години след катастрофата, унищожила динозаврите. Лоури обаче първоначално се усъмнил в резултата.

След това той и екипът му се обърнали към публикувани данни от други места по света, където изследователите вече били измерили хелий-3 и идентифицирали първите следизчезващи фораминифери, но не били комбинирали тези измервания за преразглеждане на еволюционните времеви рамки. Анализът на шест обекта – включително кратера Чиксулуб и морски находища в Италия, Испания и Тунис – показал, че седиментите са се натрупвали значително по-бързо от предишните оценки.

Средно P. eugubina се появява 6400 години след удара. Други нови форми на планктон се появяват само хиляда-две години по-късно. Последвал бърз взрив на нови видове, които запълнили празните екологични ниши, останали след като астероидът унищожил три четвърти от всички растения и животни на Земята, включително по-голямата част от морския планктон.

По-кратката времева рамка представя ранния палеоцен не като продължителен и бавен процес на възстановяване, а като период на изключително бърза еволюционна иновация. Дори и тази нова оценка обаче може да подценява скоростта на възстановяването.

Миналата година палеобиологът Брайън Хюбър от Националния природонаучен музей към Смитсониън и негови колеги използвали температурни сигнали, запазени в черупките на фораминиферите, за да покажат, че нови планктонни видове вероятно са се появили само десетилетия след удара. Съчетавайки фосилните данни с климатични модели, те стигнали до извода, че след кратък период на тъмнина – когато саждите и прахът задушили атмосферата – небето бързо се изчистило. Последвало рязко глобално затопляне, което вероятно е ускорило еволюционните промени в океаните в рамките на геоложки миг.

Този анализ се различава от изчисленията на Лоури, тъй като разчита на модели, а не на директни измервания на седиментацията. Ако обаче моделите точно отразяват темпа на следударните промени и появата на нови видове, тогава „това е още по-бързо, отколкото се предполагаше“, обяснява Хюбър.

Заедно тези изследвания показват колко бързо биологията може да създава нови форми след катастрофа. „Животът започва да се възстановява веднага щом се появи и най-малката възможност“, подчертава Виви Вайда, палеобиолог от Шведския природонаучен музей в Стокхолм, която не е участвала в изследването.

Дори светкавичната поява на нови видове обаче не може бързо да поправи последиците от масово измиране, подчертава Лоури. Пълното възстановяване на екосистемите е отнело милиони години – а динозаврите никога не са се върнали.

Еволюцията, изглежда, е способна на внезапен блясък, но не и на незабавно възстановяване. | БГНЕС