През януари 1903 г. Централният комитет на ВМРО взема решение за вдигане на въстание в Македония и Одринска Тракия през лятото на същата година. Планът е въстанието да избухне в различни части на двете области в различно време и по този начин да се създаде максимално объркване в османската армия. Решено е бунтът да започне на 2 август - Илинден (нов стил) в Битолско, на 19 август – Преображение в Одринско и на 14 септември – Кръстовден в Пиринска Македония.
Година по-рано в околностите на Горна Джумая (днешен Благоевград) и Петрич избухва т.нар. Горноджумайско въстание, чието смазване от страна на османските власти нанася значителен удар на структурите на ВМРО в Пиринска Македония. Положението става още по-тежко, когато на 4 май 1903 г. е убит апостолът Гоце Делчев, който е трябвало да подготви региона за предстоящия бунт. Въпреки всички трудности, следвайки примера на своите братя от Вардарска Македония и Странджа, на 14 септември пиринци се включват в борбата на поробения българин срещу 5-вековното османско иго. Във въстанието наред с бойците на войводата Яне Сандански участват и четите на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), чиито редове са пълни с български офицери, дошли да се бият за свободата на своите братя. Както в Битолско и Одринско, така и в Пиринска Македония бунтът е удавен в кръв.
Башибозукът се отдава на безчинства в Разложката котловина. Горят селата Баня и Белица, а загубилите дома си бягат през Рила планина за свободното Княжество България. В този миг един войвода повежда 70 юнаци, за да даде последен отпор на османската армия над село Годлево и да осигури време за бежанците, тръгнали да търсят спасение.
Войводата е не друг, а младият учител от Банско - Радон Тодев. На 4 октомври 1903 г. Тодев и 70-те му четници водят многочасово сражение с 600 души турски аскер и над 1000 башибозуци над местността Богородица в Годлевския балкан (днес местността носи името Радонов гроб). След 5 часа непрестанна борба шепата въстаници постепенно са обкръжени, а куршумите са на привършване. Въпреки това бунтовниците отхвърлят предложението на командира на аскера да се предадат и да запазят живота си. Когато и последният патрон е изстрелян Радон Тодев повежда четниците си в ръкопашен бой и всички до един загиват, проливайки кръвта си за свободата на Македония и единството на българската нация.
Това, което Тодевата чета е направила преди 121 години не може да бъде описано с друга дума освен геройство. Въпреки това българската история може да предложи множество примери за подобни случаи, в които шепа герои са готови да се бият до край срещу многократно превъзхождащ ги противник. Хаджи Димитър, Христо Ботев и Поп Харитон са само най-известните водачи на подобни спартански отряди. И все пак четата на Радон Тодев сякаш успява да изведе саможертвата в името на отечеството на едно ново ниво. Но, как?
Ден преди решителното сражение войводата и четниците правят нещо, което е не само исторически прецедент, но и е немислимо с оглед на християнските традиции. Нарушавайки всички църковни канони Радон Тодев води 70-те юнаци в църквата „Св. Троица“ в Банско и заставя свещеника – поп Стойко – да опее всички четници живи! Сред риданията на близките на героите, свещеникът с неохота започва опелото. Легендата разказва, че, когато стигнал до най-младия четник поп Стойко започнал да плаче и отказал да го опее, защото само преди две седмици го бил венчал. „Опявай отче, опявай! Каквото за всички, такова и за мен!“ – казал юнакът и склонил попа да продължи тъжната си песен.
Постъпката на Тодевата чета не е бунт срещу моралните норми на българското общество или погазване на християнските ценности. Напротив, водени именно от тези ценности, четниците са пожелали да бъдат опети приживе, тъй като знаели, че отиват на сигурна смърт. Пречистени от греховете си, те са можели със спокойствие да посрещнат съдбата, която си били избрали. Поела по стъпките на Хаджи Димитър и Ботев опелото се превръща в клетва, която Тодевата чета не може да наруши.
121 години по-късно е излишно да търсим съпоставки между нагласите на съвременния българин и самоотвержеността на онези славни мъже. Макар и да е трудно, трябва да направим усилие да отклоним вниманието си от геройската им гибел и да се вгледаме не в начина, по който са умрели, а в идеята, за която са се пожертвали. Пиринска Македония имаше историческия късмет да стане част от България след Балканските войни. Другите две части на Македония обаче бяха избавени от едно робство, за да бъдат подложени на ново и то по-страшно. Свободата на Македония беше идеала, в името на който Радон Тодев и четниците му положиха костите си в Рила. Вероятно ще се намерят хора, които да кажат, че това е изживял времето си идеал, който е останал някъде назад в миналото. Истината обаче е, че този идеал ще спре да бъде актуален тогава, когато всеки македонски българин бъде свободен да заяви националната си идентичност, без да бъде преследван за това. Такъв ли е случаят днес? Всеки има очи, за да вижда и уши, за да чува и ако сетивата му служат добре, то всеки ще може да даде обективен отговор.
Очите на всеки гост на Банско могат да прочетат имената на загиналите четници, изписани върху мраморна плоча в църквата, където приживе са били опети. Ушите могат да чуят уникалните гласове на мъжките фолклорни групи от Банско, които чрез песен пренасят спомена за Радон Тодев през поколенията. И така във въображението на всеки ще се очертаят 70 фигури, които под звуците на опелото тръгнаха не към Голгота, а към Обетованата земя. И както е нетленен споменът за подвига им, така е безсмъртен и идеалът им. | БГНЕС
Велислав Илиев, редактор в Международен отдел в БГНЕС.