Поучи ли се Европа от сръбския геноцид в Сребреница през 1995 г.? Лечима ли е раната от загубата на хиляди синове, бащи и дядовци? Защо “синовете” на сръбския диктатор Слободан Милошевич остават ненаказани?

На 11 юли в Поточари, миналата година, разговаряхме с Мунира Субашич, председател на сдружението „Майките на Сребреница“, която рядко разказва пред камера за клането. Тя е загубила 22 души от семейството си. Субашич е гласът на безброй невинни жертви и техните оцелели роднини. Мунира е изнасяла реч пред ООН, среща се с редица политици — от американския президент Бил Клинтън до настоящия пратеник на международната общност в Босна — Кристиан Шмид. Малцина обаче са хората, които тя допуска в дома си. Нейни са силата и смелостта да разказва потресаващата история за убийствата на собствените си съпруг и син, да описва съдбата на хилядите избити от сръбските сили през 1995 г. в Сребреница — геноцид, невиждан от Втората световна война.

Мунира e родена през далечната 1948 г. в Рогатица, но въпреки напредналата си възраст не губи ентусиазма си. Мести се в Сребреница през 1961 г., когато се омъжва за Хилмо Субашич. Живеят в блок, заедно със сърби, хървати и евреи. По това време хората празнуват съвместно религиозните празници, разбират се. Мунира работи като магазинерка.

На 11 юли Мунира ни почерпи кафе — черно като земята, в която са заровени костите на 7000 души. В Поточари са погребани останките на убитите... там се запознаваш с лицето на смъртта. Жената ни разказа как са били изклани над 10 700 души — животът на никого не е бил пощаден. Самата тя губи 22-ма членове на семейството си: баща си, съпруга си, сина си, две сестри и трима братя, свекъра си, двамата му сина и техните семейства.

По време на войната в Босна и Херцеговина (1992–1995 г.) Европа е свидетел на бруталните амбиции на сръбските главорези. Ситуацията е отчайваща. Дори “сините каски” на ООН се подиграват на стотиците хиляди бежанци. През април 1993 г., когато градът е подложен на танков и артилерийски обстрел от сърбите, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 819, обявяваща Сребреница за „безопасна зона“.

Две години по-късно, на 11 юли, армията на босненските сърби, водена от генерал Радко Младич, превзема Сребреница, което кара десетки хиляди бежанци да избягат в базата на холандските сили в Поточари, в покрайнините на града. Миротворците се оттеглят безславно, заедно с хиляди бежанци, предимно жени и деца. Настоявайки мюсюлманското население в Сребреница да се предаде, генерал Ратко Младич обещава, че тези, които свалят оръжие и се подчинят, ще бъдат пощадени.

Преди клането да започне, военнопрестъпникът идва с камери и раздава на децата бонбони и хляб. Съдбата на 17-годишния син на Мунира — Нермин — е неизвестна за нея в продължение на много години, докато останките му не са открити: само две малки кости — и двете в масови гробове на 25 км един от друг. 18 години очакване, за да откриеш останките на най-малкия си син, а след това да погребеш само две от костите му.

По-големият ѝ син, който по това време е на 22 години, е в армията и успява да се добере до контролираната от бошняците територия. Минават месеци, докато майка и син се събират. Тогава Мунира отново усеща, че животът ѝ има смисъл и се зарича да разкаже на света за случилото се.

Майките на Сребреница са свидетели на ужасяващи сцени. Плачещо бебе, обезглавено от сръбски войници, които получават потупване по гърба със жестокото: "Браво!". След войната, в своята мъка, няколко жени формират организацията „Майките на Сребреница“. Първоначално тя се нарича Движение на майките от анклавите Сребреница и Жепа (две от „защитените“ зони на ООН). Групата от борбени и силни жени е решена да каже истината на Европа и целия свят.

Субашич предупреди, че трагедията може да се повтори и Европа отново да бъде изложена на риск, защото "синовете" на сръбския диктатор Слободан Милошевич процъфтяват в политиката. „За всичко това са отговорни светът и Европа. Никъде в света няма по-голяма неправда от това, което беше направено срещу бошняците. Срещу тях беше извършен геноцид. Всеки човек със здрав разум знае това“, подчерта Мунира и добави: „Александър Вучич е като син на Милошевич — толкова са еднакви. А виждате ли Виктор Орбан какъв националист е? Той е Милошевич номер 2. А що се отнася до Милорад Додик — лесно щеше да бъде, ако имаше само един, но има хиляди като него. Разказват вицове за нашите мъртъвци. Твърдят, че не е имало клане, а загиналите всъщност са избягали някъде в чужбина и затова ги няма.“

76-годишната жена смята, че светът не е научил нищо от кланетата през историята. Всеки носи частица отговорност за геноцида срещу бошняците. Опечалените жени в продължение на години писали писма, протестирали и дори „нападали“ местни и международни институции, за да разберат съдбата на децата си: „Искахме да знаем къде са децата ни, после разбрахме, че са мъртви. Когато не бяхме сигурни, искахме доказателства, защото тела нямаше — поне да ни дадат костите. Всяка майка трябва да намери останките на сина си и да ги погребе достойно — босненка, сръбкиня, хърватка, ромка.“

„Две неща са най-важни за нас — да намерим костите на синовете си и да знаем името на всеки престъпник, който трябва да бъде изправен пред правосъдието“, отбеляза Субашич.

Мунира припомни, че политическата и военна върхушка на Република Сръбска от 90-те години е получила пет доживотни присъди, включително Радован Караджич и Радко Младич. Никой обаче не може да върне загиналите. От тях са останали само костите в планината от гробове на Мемориалния център в Поточари.

„5 500 деца остават сираци след падането на Сребреница на 11 юли 1995 г. Тези деца видяха убийства и изнасилвания, а някои се раждат от убитите им бременни майки“, сподели Мунира. Въпреки всичко, майките от Сребреница възпитават децата си да не мразят сърбите и да не търсят отмъщение. Днес тези деца са инженери, доктори и интелектуалци — свободни хора след десетилетия диктатура в хватката на Белград.

Мунира е разочарована, че сръбският президент Вучич проведе кампания срещу резолюцията на Общото събрание на ООН за геноцида, вместо да я подкрепи и да затвори старите рани. Въпреки това е обнадеждена, че младите хора ще разберат истината и няма да позволят кървавата история да се повтори.

„Има добри и лоши хора. Искам младите бошняци да бъдат приятели и със сърби, и с хървати. Моят син беше добър ученик, знаеше английски и немски. Убиха го на 17 години. От него откриха две кости — не остана друго. Геноцидът не трябва да бъде забравян, не може да бъде изтрит от историята“, подчерта Мунира Субашич. | БГНЕС