В края на 80-те години на миналия век светът преживява събитие, което предефинира системата на международните отношения. Студената война е свършила, в света вече има само една суперсила, а американският политолог Франсис Фукуяма е обявил „край на историята“. Либералната демокрация и пазарната икономика по естествен път ще триумфират навсякъде по света и това ще сложи край на всички конфликти, предизвиквани от преследване на национални интереси, религиозен фундаментализъм или етническа нетърпимост. 

Милиарди души по света заживяват с тази мечта, същевременно жителите на разпадаща се Югославия са осъдени да преживеят контрааргумент на теорията на Фукуяма. За сръбските шовинисти, управляващи Югославия, няма край на историята. В техните умове е само идеята за Велика Сърбия, в която няма място за други етноси и религии, а на света предстои да стане свидетел на най-бруталния геноцид от Втората световна война насам.

Новият режим

На 4 май 1980 г. умира диктаторът Йосип Броз Тито, който в продължение на близо 4 десетилетия управлява с железен юмрук Югославия. Неговата епоха е белязана от брутални репресии срещу правото на национално самоопределение на народите, попаднали във федерацията. Може би най-потърпевши от тази политика на Тито са македонските българи, подложени на насилствена македонизация. Смъртта на диктатора обаче в никакъв случай не води след себе си до някаква демократизация в страната или либерализация на режима. Напротив! Само след няколко години властта в Югославия ще бъде поета от Слободан Милошевич, който за разлика от Тито няма намерение да потиска спящите националистически конфликти, а смята да ги разпали наново, преследвайки мечтата си за етнически хомогенна сръбска империя.   

Вероятно милиони хора са  приели смъртта на Тито с въздишка и с мисълта, че най-лошото е преминало и едва ли са си представяли, че следващият югославки диктатор ще бъде главният виновник за смъртта на над 100 000 души. 

Война и разпад 

Огромните външни дългове, натрупани по времето на Тито, започват да оказват смазващо въздействие върху икономиката на Югославия. Падането на Берлинската стена и крахът на СССР създават благоприятна възможност за югославските републики да потърсят независимостта си. Така през 1991 г. Словения и Хърватия обявяват независимост. Югославската народна армия (ЮНА) се намесва и в двете отцепили се републики. В Словения войната трае кратко и взема малко жертви, а вследствие на международен натиск ЮНА е принудена да се изтегли. В Хърватия бойните действия продължават чак до 1995 г.  

Година по-късно в Босна се провежда референдум за независимост, на който бошняци и хървати гласуват „за“. Сърбите, съставляващи 31% от населението на републиката, бойкотират плебисцита. След обявяването на независимостта, босненските сърби започват бойни действия, които са директно подкрепени от Милошевич и югоармията. 

Войната в Босна се води между 1992-1995 г. и коства живота на над 100 000 души. Най-малко 20 000 души са станали жертва на сексуално насилие по време на войната. И до ден днешен оцелелите разказват за т.нар. „лагери за изнасилване“, изградени от сърбите и ужасите, които босненските жени са преживявали вътре. Почти през цялото време на бойните действия, столицата Сараево е под обсадата на армията на Република Сръбска, предвождана от Ратко Младич. Това е най-дългата обсада в съвременната история, в която безмилостно са избити над 11 000 души, включително жени и деца. В продължение на 3 години сръбските снайперисти стрелят по улиците на Сараево, без да се съобразяват дали се целят във военни или цивилни. Най-лошото обаче тепърва предстои… 

Сцени от ада

По време на войната в Босна десетки хиляди бошняци търсят подслон и убежище в анклава Сребреница,  който в продължение на 3 години е под постоянния обстрел на сръбските сили. През април 1993 г. Съветът за сигурност на ООН приема резолюция, с която Сребреница е обявена за „безопасна зона“ и там са изпратени Силите за защита на ООН (UNPROFOR). През март 1995 г. Радован Караджич (президент и върховен главнокомандващ на въоръжените сили на самопровъзгласилата се област Република Сръбска) издава заповед за унищожаване на мюсюлманското население в анклавите Сребреница и Жепа. 

„Чрез планирани и добре обмислени бойни операции създайте непоносима ситуация на пълна несигурност без надежда за по-нататъшно оцеляване или живот за жителите на Сребреница и Жепа“. 

Това пише в издадената от Караджич „Директива 7“. 

На 11 юли босненските сърби, командвани от ген. Ратко Младич превземат Сребреница, а „сините каски“ на ООН позорно се изтеглят, заедно с няколко хиляди бежанци. Коварният Младич обещава милост за всички, които му се подчинят. „Алах не може да ви спаси, но Младич може“, казва свирепият сърбин. В рамките само на няколко дни са избити над 8000 мюсюлмански мъже и момчета. Останките им са заравяни в масови гробове, а по-късно са препогребвани, за да бъдат прикрити доказателствата за ужасното дело на сръбската армия. 

Съдия от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия в Хага описва клането със следните думи: 

„След като през юли 1995 г. Сребреница падна под обсадата на сръбските сили, беше извършено наистина ужасно клане на мюсюлманското население. Доказателствата описват сцени на невъобразима жестокост: хиляди мъже, екзекутирани и погребани в масови гробове, стотици мъже, погребани живи, мъже и жени, осакатени и заклани, деца, убити пред очите на майките им, дядо, принуден да изяде черния дроб на собствения си внук. Това са истински сцени от ада, написани на най-мрачните страници на човешката история“. 

Международният наказателен трибунал за бивша Югославия осъжда Младич и Краджич на доживотен затвор. Сред осъдените са и командирите на Дринския корпус (на който е било заповядано да извърши клането в Сребреница) Вуядин Попович и Радислав Кръстич. 

11 юли е признат за Международен ден за почит към жертвите на геноцида в Сребреница. Всяка година на тази дата десетки хиляди се стичат в местността Поточари, близо до Сребреница, където са погребани останките на над 6000 идентифицирани жертви.

30 години по-късно

За разлика от 1989 г., геополитическият контекст днес е такъв, че надеждите за край на конфликтите и траен мир в света изглеждат твърде химерични. Западните Балкани са една от точките, където рискът от ескалация на напрежението е най-голям. Както през последните 200 години, така и днес основният източник на това напрежение е Сърбия с нейните претенции за регионална хегемония. Начело на властта в Белград стои не друг, а някогашния министър на информацията на Милошевич – Александър Вучич. През далечната 1995 г. сегашният сръбски президент стои пред сградата на парламента и се заканва, че „за всеки убит сърбин, ще бъдат убивани по 100 босненци“. Подобно на своя учител, Вучич се старае да създаде условия за конфликти в цялото постюгославско пространство. 

Най-тревожна е ситуацията в Босна и Херцеговина, където Милорад Додик заплашва да отцепи управлявания от него ентитет Република Сръбска. Съвсем не изглежда невъзможно, 30 години след подписването на Дейтънското споразумение, сръбският иредентизъм отново да потопи Босна в кръв. 

Протестите, започнали в края на миналата година, след трагедията в Нови Сад, може би вдъхват надежда, че краят на режима на Вучич е близо. Въпросът е какво ще последва след това? Хиляди знамена на ЕС се вееха на антиправителствените протести в Грузия, защо не се виждат такива на демонстрациите в Сърбия? За съжаление 30 години по-късно виждаме, че не само политическата върхушка в западната ни съседка, но и по-голяма част от обществото ѝ не са преживели катарзис. Без тъй необходимото разкаяние за грешките от миналото, за съжаление, нова Сребреница не е неочаквана развръзка. | БГНЕС 

---

Велислав Илиев, отдел „Международни новини“ в Агенция БГНЕС