Само в рамките на една седмица, между 12 и 19 април 2026 г. изборите  за нов парламент и нова власт  в Будапеща и София предизвикаха очаквани политически трусове.

Управляващите и в двете страни, бяха пометени от избирателно цунами, белег за натрупано недоволство у обикновения гражданин, любовно-пренебрежително наричан от политиците ни –„избирател“. 

Може би дотук свършват допирните точки между политическия живот у нас и в Унгария, но това се оказа подвеждаща измама. Опроверга я победителят в парламентарните избори в Будапеща, лидерът на политическата партия "Тиса“, Петeр Мадяр. Скоро след изборната победа той се срещна с председателя на унгарците от Войводина, Виктор Пастор, и  заяви, че сънародниците им там могат винаги да разчитат на подкрепата на Будапеща.

Анализ в европейска медия твърди, че „… Унгарското общество  все още не е преодоляло напълно Трианонската травма, въпреки че от трагичния за унгарците Трианонски  мирен договор в края на Първата световна война са изминали повече от сто години…“ И продължава:“…Извън „трианонска  (днешна ) Унгария“ останаха милиони унгарци в съседните държави (Сърбия, Румъния, Словакия, Украйна )…

Истински общото между нас и унгарците са несправедливите договори  - за тях Трианонския, за нас – Ньойския диктат, чрез който хиляди наши сънародници останали в Румъния, Сърбия, Гърция и Турция бяха подложени на жестока асимилация и прогонване. 

От тук започва и болезнената  разлика между нас и тях. 

В българското общество, темата за останалите извън   държавните ни граници българи не съществува. От 1944 година до днес това е тема „табу“.

Въпреки етикета „Демократи“, с който се накичиха след 1989 г. разните партийни формирования – десни, леви, центристки, защитници на човешките права и какви ли не още, те и дума не обелват за останалите извън България наши сънародници още със Санстефанския прелиминарен протокол, с решенията на  Берлинския конгрес и последвалите договори от Букурещ – 1913 г. и Ньой 1919 г.

Вестниците в Княжество България и в Източна Румелия, прочетени днес,  ни правят съпричастни към трагичната им участ. Особено отзивчив в това отношение е вестник "Целокупна България“. В него се поместват сърцераздирателни дописки от Тулча и Кюстенджа, от Лозенград и Одрин, от цяла Македония, от Пирот и Ниш с воплите на нашите братя и сестри, подложени на безмилостно морално, духовно и национално прекрояване…

Ето какво четем в дописка до този вестник:

Тулча, 2 август 1879 г.

В наший град големи промени стават…откак съ дошли молдованите (румънците – И.Н)-….искат да усвоят църквите и  училищата. В Бабадаг българската църква я взеха. Наши граждани Българе нямами в правителството… Българити много съ презират от Молдованското правителство….“

Подписът е „Българинъ“

Да е чул някой в предизборната суматоха и след това, наперен партиен вожд да е споменал за интереса си към съдбата на все още останалите, тук- там в тези наши съседни страни, българи? Не. Няма подобен пример. Затриването на организацията „Български човешки права в Македония“, гр. Воден, Гърция е атестат за притъпения инстинкт за национално самосъхранение на целия ни политически и държавен връх след 1989 г. Тази българска организация съществуваше повече от десет години при нечовешки явен и подмолен терор, въпреки че беше регистрирана след решение на Съда по правата на човека в Страсбург през 2001г .

Победителят на изборите в Унгария Петер Мадяр застана категорично зад унгарците във Войводина. Ще окуражи ли премиерът Румен Радев изстрадалите ни сънародници от Западните покрайнини с думите: “Вие винаги може да разчитате на подкрепа от София?!“

Трудните вътрешно-политически, икономически и морални цели налагат по-трезвен поглед и навън. От 1944 г. до днес българската външна политика се  движи между два идеолого-доктринерски звучащи лозунга: “Вечна дружба“ и „ЕС-НАТО-САЩ“. И по време на двете, враждебни една на друга, перспективи  държавата ни мълчи за трагичните последици от геополитическия хазарт върху  съдбата ни като народ.

Без системно осмислено и всеобхватно национално себепознание изход няма. Време е да започнем отнякъде! I БГНЕС

-------------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България–Македония“ и на издателство „Свети Климент Охридски“. Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Неговият анализ е написан специално за БГНЕС