Лидерите на НАТО се събират днес в Анкара за среща на върха, която трябва да покаже единство, но всъщност ще бъде тест за бъдещето на Алианса. Зад официалните послания за солидарност, подкрепа за Украйна и по-високи разходи за отбрана стоят три големи въпроса: доколко САЩ остават ангажирани с Европа, колко бързо европейските съюзници могат да поемат по-голяма тежест и как Турция ще използва ключовото си положение в момент на пренареждане на силите.

Срещата идва в период на необичайно напрежение в трансатлантическите отношения. Европейските столици вече приемат, че НАТО се променя и че континентът ще трябва да разчита далеч по-малко на Вашингтон за конвенционалната си отбрана. Администрацията на Доналд Тръмп ясно показва, че иска да пренасочи част от американските войски и способности от Европа към Близкия изток и Индо-тихоокеанския регион, където Китай е основният стратегически съперник на САЩ.

В Анкара европейските лидери ще се опитат да постигнат деликатен баланс. От една страна, те искат да задържат Тръмп и САЩ възможно най-дълбоко ангажирани в НАТО. От друга, вече се подготвят за Алианс, в който Европа ще носи много по-голяма отговорност за собствената си сигурност. Генералният секретар на НАТО Марк Рюте нарича това „по-силна Европа в по-силно НАТО“, но зад кулисите редица европейски представители признават, че поне в следващите години реалността може да изглежда по-различно: постепенно по-силна Европа в по-несигурно НАТО.

Основната тревога е, че американското изтегляне може да остави празнини, които Европа няма да успее да запълни достатъчно бързо. Става дума не само за войници, а и за способности, които САЩ предоставят от десетилетия: разузнаване, въздушно дозареждане, стратегически транспорт, противовъздушна отбрана, сателити, далекобойни оръжия и ядрено възпиране. Именно тези елементи правят американското присъствие в Европа толкова трудно заменимо.

Натискът върху Европа се засилва и заради Русия. След пълномащабната инвазия в Украйна през 2022 г. НАТО отново се върна към основната си задача, защита на територията на съюзниците. В много столици вече се говори за необходимостта Европа да стане „готова за война“ в рамките на няколко години. Германски и други представители на Алианса предупреждават, че закалена във войната Русия може да бъде готова за пряк сблъсък с НАТО до края на десетилетието.

Украйна ще бъде другият голям тест за срещата. Очаква се лидерите да потвърдят подкрепата за Киев, а европейските членове на НАТО и Канада да поемат ангажимент за помощ в размер на около 80 млрд. долара тази и следващата година. Украинският президент Володимир Зеленски ще присъства в Анкара и ще настоява за още системи за противовъздушна отбрана, след нови масирани руски удари с ракети и дронове.

За европейците този ангажимент има и политическа цел: да покажат на Тръмп, че вече поемат по-голяма част от тежестта за Украйна. Вашингтон настоява съюзниците да харчат повече и да не очакват САЩ да финансират основната част от европейската сигурност. Затова в Анкара ще се говори много за пари, индустрия и нови поръчки за въоръжение.

Марк Рюте се опитва да представи срещата именно в този аспект. Темата за отбранителната индустрия е избрана неслучайно: тя е по-малко разединяваща от Украйна, Русия или Иран, а същевременно позволява на съюзниците да покажат на Тръмп, че увеличават военните разходи и създават възможности за сделки, включително с американски компании. В Анкара ще има и голям форум на отбранителната индустрия, на който се очакват проекти за десетки милиарди.

Въпреки тази внимателна подготовка в НАТО има сериозни опасения от непредвидим ход на Тръмп. Европейските съюзници се стремят да избегнат открит сблъсък с него, като подчертават увеличените разходи за отбрана, готовността за превъоръжаване и подкрепата по теми, важни за Вашингтон. Дори Иран ще присъства в заключителните послания на срещата, с формулировки, че Техеран не трябва да притежава ядрено оръжие и че свободата на корабоплаването през Ормузкия проток трябва да бъде запазена.

Това е жест към Тръмп след напрежението около американско-израелската война срещу Иран. Част от европейските съюзници не подкрепиха американските действия така, както президентът очакваше, което засили раздразнението му към Алианса. Възможно е именно тази тема да се превърне в източник на напрежение, ако примирието около Иран се окаже нестабилно или ако Тръмп поиска Европа да поеме нови финансови ангажименти.

Разходите за отбрана също остават потенциална мина под срещата. САЩ настояват съюзниците да изпълняват обещанията си и да достигнат целта за 5% от БВП за отбрана и свързана инфраструктура до 2035 г. Много европейски държави обаче трудно ще достигнат дори междинните равнища през следващите години. Германия и Полша са сред малкото големи държави, които могат да се доближат бързо до новите цели. Други ще изостават, което може да предизвика остри критики от Вашингтон.

Въпросът не е само финансов. Европейските армии са намалели значително след края на Студената война. Британската армия например е най-малка от началото на XIX век. Много държави трябва не просто да купят повече оръжия, а да възстановят цели способности, да увеличат личния състав, да модернизират инфраструктурата си и да изградят промишлена база, която може да произвежда бързо и в големи количества.

Затова идеята за „европейски стълб“ в НАТО ще изисква време. Европа трябва да се научи да координира отбраната си по-добре, да планира съвместно, да купува съвместно и да запълва празнини, които досега се покриваха почти автоматично от САЩ. В същото време европейските лидери не искат Вашингтон да се оттегля рязко, защото подобен ход би създал уязвимости точно в момент, когато Русия остава най-голямата военна заплаха за континента.

Командването също е чувствителен въпрос. НАТО е изградено около американско военно лидерство, включително поста на върховния главнокомандващ силите на Алианса в Европа. Макар в Европа да има опитни генерали, няма единен европейски команден център, който да замени напълно американската роля. Затова дори при по-малко американски войски в Европа мнозина смятат, че командната структура трябва да остане свързана с Вашингтон.

Турция влиза в срещата с изключително силни позиции. Домакинството на Анкара дава на президента Реджеп Тайип Ердоган възможност да се представи като незаменим играч между Европа, САЩ, Русия и Близкия изток. Самият Тръмп даде знак, че идва на срещата до голяма степен заради Ердоган, което вече е символична победа за турския лидер.

Географията и военната тежест на Турция отново я правят централна за НАТО. Страната контролира ключови проливи, стои на южния фланг на Русия, има влияние в Кавказ, граничи с Иран и поддържа канали за разговор с Москва и Техеран. Турската отбранителна индустрия също става все по-важна за съюзниците, особено при производството на дронове, боеприпаси и други системи, от които Европа има спешна нужда.

Ердоган вероятно ще се опита да извлече максимума от този момент. Сред целите му са по-дълбоко включване на Турция в западните отбранителни вериги, достъп до американски технологии и двигатели за турския изтребител KAAN, както и участие в новите европейски механизми за отбранителни поръчки. За Анкара това е възможност не само да укрепи армията си, но и да стабилизира икономиката си чрез нови финансови и индустриални договорености.

В същото време Турция остава труден съюзник. Покупката на руските системи С-400, блокирането на шведското членство в НАТО за продължителен период, напрежението с Гърция и Кипър, вътрешнополитическите репресии и твърдата реторика срещу Израел продължават да тежат върху отношенията ѝ със Запада. Доктрината „Синя родина“, чрез която Анкара предявява широки морски претенции в Егейско море и Източното Средиземноморие, остава особено чувствителна за Гърция.

Затова възможните отстъпки към Турция ще трябва да бъдат балансирани така, че да не предизвикат нова криза с Атина. Гърция може да блокира важни решения в ЕС и НАТО, включително в сферата на отбранителното сътрудничество. Въпросът е дали Ердоган може да намали напрежението тактически, без да изглежда слаб пред националистическата си база у дома.

Турският президент многократно е показвал, че умее да превръща международни кризи във вътрешнополитически ресурс. Ако направи отстъпки навън, той може да ги компенсира с твърда реторика у дома, представяйки Турция като държава, която отстоява своите интереси срещу външен натиск. Този подход му позволява едновременно да преговаря с партньорите си и да поддържа мобилизация сред собствените си поддръжници.

За НАТО това създава трудна дилема. Алиансът има нужда от Турция повече от всякога, но не може да пренебрегне напълно авторитарните тенденции в страната и конфликтите, които Анкара поддържа със свои съюзници. На практика обаче изключването на Турция не е реалистичен вариант, а и НАТО няма механизъм за това. Затова най-вероятният подход ще бъде прагматичен: намиране на работещи формули, които да задържат Турция вътре, да удовлетворят част от исканията на Ердоган и да избегнат открит сблъсък с Гърция.

Така срещата в Анкара може да се окаже повратна точка не чрез голяма официална декларация, а чрез посоката, която ще очертае. НАТО навлиза в етап, в който Европа ще трябва да харчи повече, да произвежда повече и да поема по-голяма отговорност. САЩ ще останат незаменими, но вече няма да бъдат готови да носят същата тежест както преди. Турция ще използва географията, армията и индустрията си, за да извлече по-голямо влияние.

Официално срещата ще говори за единство, колективна отбрана и подкрепа за Украйна. Реалният залог е по-дълбок: дали НАТО може да се адаптира към свят, в който Америка е по-условен лидер, Европа е принудена да порасне стратегически, Русия остава заплаха, а съюзници като Турция стават едновременно проблем и необходимост.

Анкара ще покаже не само колко силен е Алиансът днес, а и какъв тип НАТО започва да се оформя за следващото десетилетие. | БГНЕС

---

Анализ на Международния отдел на Агенция БГНЕС.