Харалд Сигурдсон, известен още като Хардрада (Суровия), е последният и един от най-великите викингски крале и командири. Неговият живот и дело са описвани в различни, и не малко на брой, викингски саги. Една от най-големите му експедиции и постижения е потушаването на въстанието на Петър Делян през 1040-1041 година като командир на варяжката гвардия. Това е един от опитите на българите да възстановят Първото българско царство след падането му през 1018 година и смъртта на Иван Владислав.

Средновековието е сцена на силни характери и драматични обрати, но малко са фигурите, които съчетават образа на северен воин, наемен командир и бъдещ крал така ярко, както Харалд Хардрада.

Роден в Норвегия и впоследствие известен с прозвището „Суровия“, той преминава пътя от бягство след поражение в родината си до върха на военната йерархия в Източната римска империя, по-известна като Византия. Именно по времето, когато служи във варяжката гвардия на империята, Харалд се оказва в центъра на едно от най-мащабните български въстания срещу ромейското владичество – това на Петър Делян през 1040-1041 г.

Харалд пристига в Константинопол около 1034 година, където скоро се доказва като безстрашен и успешен пълководец. Варяжката гвардия, съставена основно от скандинавци, е елитна формация на ромейската армия, използвана в критични моменти на най-опасните фронтове. Така, когато въстанието на българите избухва с внезапна сила и застрашава стабилността на Източната римска империя в западните и провинции, император Михаил IV Пафлагон, болен и слаб, се обръща именно към доказани воини като Харалд.

Въстанието на Петър Делян избухва през пролетта на 1040 г. и бързо набира скорост. Петър, който се представя за внук на цар Самуил, е провъзгласен за цар в Белград. Оттам движението се разраства, въстаниците освобождават Ниш, Скопие и Солун, като императорът, уплашен, бяга към Константинопол. Под знамето на Делян се вдигат множество българи от Тесалия, Елада и Епир, а няколко военни похода под командването на негови приближени донасят допълнителни победи за въстаниците. Българската държава е временно възстановена в голяма част от териториите на Самуилова България – от Белград до Солун.

Но в самия връх на този успех се заражда разкол. Един от новопристигналите водачи е Алусиян, син Иван Владислав, първоначално се включва в каузата, но впоследствие ослепява Делян и сам се опитва да поеме ръководството. Това предателство отслабва движението и разделя армията. Именно в този критичен момент в историята се намесва викингът Харалд.

Сраженията през 1041 г. се водят основно край крепостта Острово, в Егейска Македония. Там, според византийските извори, варяжката гвардия, водена от Харалд, играе решаваща роля в разбиването на българските сили. Макар византийските автори като Йоан Скилица и Михаил Псел да приписват успеха на Михаил IV, съвременните изследователи поставят под съмнение тази версия, като се позовават на физическото състояние на императора, който е страдал от тежка болест (вероятно воднянка или епилепсия) и е бил неспособен дори да се движи.

Затова именно Харалд, тогава 25-годишен военачалник, поема активната роля в бойните действия. Варягите са обучени, дисциплинирани и верни до смърт, те провеждат кампания в югозападните български земи, и достигат до сърцето на въстанието край Острово. Според различни сведения варяжката военна част, ръководена от норвежкия принц Харалд, е била с численост около 500 души, а въстаническата армия на Петър Делян според различни източници е достигала до 40 000 души. В това сражение викингите успяват да победят българската войска благодарение на професионалната си подготовка, по-добро екипиране и военна стратегия, съчетани с решителност и дисциплина – според историци това са ключовите фактори за разгрома на въстаниците.

Делян е пленен и ослепен – и по всичко личи, че варягите участват пряко в това. Други известни битки, водени от варягите срещу българите, са тези при Прилеп, Триадица и Бояна.

За заслугите си Харалд е възнаграден с високата титла „спатарокандидат“ – една от най-значимите почести за чужденец във Византия. След края на военната си служба в империята той успява да събере много богатства и благодарение на това се завръща в Скандинавия, където става крал на Норвегия (1047–1066).

По-късно Харалд е описан във викингските саги като „Паляча на българите“ (Bolgara brennir). Това се намира в едно осмостишие на исландския скалд Тиодолф Арнорсон, написано през 1065 година, което гласи:

„Чух аз, че силната буря краля връхлетяла при Хауг,

но палячът на българите (Bolgara brennir)

помогнал на брат си много.“

В продължение на викингската сага се споменава за водени 18 свирепи битки от Харалд по българските земи. Според различни сведения, най-вероятно след потушаването на въстанието, на връщане към Миклагард (Константинопол), варяжката гвардия, водена от Харалд, е подпалила множество български градове и селища.

Като крал на Норвегия, Харалд Хардрада води редица сражения и войни, най-вече с датските викинги. (Наследниците на викингите в момента са основно три държави – Норвегия, Дания и Швеция). Както много други викингски вождове преди него, Харалд също решава да предприеме мащабна кампания срещу земите на Англия. В историята на викингите има няколко големи нападения, сред които са нападението на „Великата езическа армия“ – целяща отмъщение за смъртта на Рагнар Лодброк през 865 година. Друго е нападението над Англия през 1016 година, когато викингската армия успява да превземе страната и за две десетилетия тя има викингски крал – Кнут Велики.

Следвайки примера на предците си, Харалд предприема кампания срещу англичаните, предвождана от 300 кораба и над 10 000 войници, като навлиза навътре в английска територия и се установява около Стамфорд Бридж. Там той води едно от най-кръвопролитните сражения на цялото Средновековие, където губи живота си. Битката остава известна в историята като „Битката при Стамфорд Бридж“ и завършва с победа за англичаните.

Историята на Харалд и въстанието на Петър Делян е не просто епизод от военната хроника на Балканите. Това е разказ за сблъсъка между блян и реалност – между българския стремеж към възстановяване на държавата и студената мощ на Източната римска империя, въоръжена със северен меч. В центъра на този разказ стои фигурата на един млад викинг, който, вместо да граби, този път се сражава в името на империята и оставя траен отпечатък в българската история. Важно е да си припомняме забравените моменти от българската история и това как българският народ винаги е търсил свободата си. | БГНЕС

------

Материалът е изготвен от Калоян Христов, репортер в Отдел „Вътрешна информация“ на БГНЕС.