След 35 години, академичните среди в България, главно от Института за исторически изследвания при БАН, подкрепени от представители на други институти и български университети, излязоха със Становище “по повод спекулациите, с които се оспорва българската национална идентичност на българите в Сърбия“.
Дотук добре. Време беше някой в България да си каже думата по повод този изкуствено създаден проблем в политическите и научните кръгове на Белград. Учените в България са загрижени за изкуственото създаване на „шопска нация“ сред българското национално малцинство в Сърбия и предлагат своя принос в защита на българите в Западните покрайнини чрез научни изследвани, филми, документални издания, форуми, обществени, прояви и пр. Но се премълчава заслугата на българите в Западните покрайнини в отстояване българщината в този изстрадал български край и осуетяване издаването на „Шопски речник“, разпространяване идеологията за „шопите като по-различни от българите“ и гавра с името на българския класик, Стефан Костов.
Ако сърбите излизаха със Становища, този въпрос нямаше днес да обсъждаме в публичното пространство. Странно защо в политическите и дипломатическите среди на България този въпрос изобщо не присъства. Дали защото българските политици исторически, езиково, етнографски и политически не са подготвени за него или защото подобно на академичните среди го омаловажаваха през изминалите тридесет години смятайки го за несериозен!Често пъти несериозните на пръв поглед неща се оказват фатални за българската национална идентиност, особено там където по силата на международни договори, на изконни български земи, живеят българи.
Нека сега да преминем и към конкретиката!
Теорията за „шопска нация“ влече своите дълбоки корени от края на по-миналия век, когато редица сръбски историци, ентографи, географи като Стоян Новакович, Милан Миличевич, Тихомир Джорджевич, Владимир Николич, Риста Николич, Владимир Стоянчевич, Александър Белич, Йован Цвиич и други се опитват да представят населението в района населен с етнически българи в западните краища на България за „шопско“ по-близки до сърбите отколкото до българите, а говорът им, който е западно българско наречие за по-близко до сръбският език с определението „призренско-тимошки говор“. Особено активен в това отношение е Йован Цвиич, на който много често се позовават съвременни пропагандатори и идеолозите на „шопската нация“.
През последните тридесет и повече години, българите в Западните покрайнини нито за миг не повярваха на тези лъжи и манипулации, колкото и труден да им беше животът и оцеляването край границата. По време на СФР Югославия, теорията за „шопска нация“ не беше в употреба. Българското национално малцинство в Сърбия беше признато по конституция за такова и темата за шопите не присъстваше в общественото и публичното пространство на Сърбия. Този явно дълбоко „замразен“ в чекмеджетата на сръбските служби, въпрос, беше „размразен“ в началото на 90-те години на м.в., с идването на Слободан Милошевич на власт. С разпадането на бивша Югославия започна да избуява сръбският национализъм а с него и антибългарската пропаганда, част от която беше създаването на „шопска нация“.
През 1992г. в Цариброд беше изпратен екип на сръбската национална телевизия /РТС/, който да намери и интервюира шопи в града и околията. И след като такива не откри, а единствено и само българи, намери ги на Царибродски гробища, където според тях „почивали един до друг сърби, българи и шопи“. Тенденациозно представени нещата в ефира на сръбската национална телевизия, сякаш сложиха началото на пропагандата с „шопите като по-различни от българите“.
После в кампанията се впрегнаха и Сръбската академия на науките /САНУ/ с отделни, близки до Милошевич, академици като Воислав Джурич и Радован Самарджич. Първият, в интервюто си за българският седмичник „Култура“ от 9 април 1993г., доста назидателно повдига въпроса с шопите:“Знаете ли кой е главният исторически проблем между българи и сърби, който съществува толкова дълго, защото никой не го признава? Шопите…А шопите са онзи особен етнически елемент, който говори свой език и има своя култура?“. Другият академик, Радован Самарджич ,от ефира на Сръбската национална телевизия /11 юли 1993г./ повдигайки същия въпрос,определя българите в Западните покрайнини като „сърбо-шопи“, разширявайки полезрението си и към българите на изток от Сърбия / по примера на Йован Цвиич/, които „слушали сръбска музика, защото тя била по-близка до техните усещания“.
И после на сцената на Царибродският театър „Христо Ботев“ на 16.03.1993г. цъфна пиесата „Женско царство“ в превод от български„ на „шопски“ на българскитя класик Стефан Косто. След бурните протести и негодования на царибродските българи, пиесата беше свалена от репертоара на Царибродският театър, но затова пък същата направи гостувания в съседните на Цариброд общини, Драгоман и Трън, там където сръбските журналисти и академици търсеха „сърбо-шопи“ а през 1997г., пиесата, без да й се дава медийна гласност, направи гастрол в градовете Пирот, Враня и Бела Паланкща, където също живеят българи.
След това последва издаването на две книги за шопите и торлаците “Торлак“ //1994/на пиротският краевед Витомир Живкович и „За етногенезиса на торлаците“/1995/ на посърбеният българин от царибродското село Славиня, Коста Костич. Първата беше издадена в Пирот, втората в Нови Сад. И двете срещнаха отпор в Цариброд, но издаването им вече беше станало факт.
През 1996г. имаше опити Царибодският общински съвет да издаде „Шопски речник“ като зад идеята се криеше името на Драган Колев, директор на местната библиотека в града, назначен на този пост от Социалистическата партия на Милошевич.
Речникът не беше издаден благодарение протестите и недоволството на местните български организации в Цариброд. Но, същият този идеолог на „Шопския речник“ не спираше да пише статии и коментари за шопите във в-к „Братство“ и списание „Мост“, излизащи на български език в рамките на издателство „Братство,, в Ниш.
С това не свършаха опитите на Белград да търси шопи и в училищата на българското национално малцинство. През 1996г. в Основното училище в Цариброд беше създаден ученически стенвестник за I, II и III клас, на страниците на който освен ученически размишления на сръбски език, бяха публикувани на една страница и писания на „шопски“.
Същата година ученици и преподаватели на царибродската гимназия биха тревога за един учебник погеография предназначен за I и III гимназиален клас, с автор д-р Драган Родич, в който между другото, пише, че „българското национално малцинство в Сърбия живее само около Босилеград“, както и че „сръбско национално малцинство живее освен на територията на Унгария, и на територията на Румъния, Албания и България, където техните права не винаги се спазват“/стр.9/.
С падането режима на Милошевич, нещата не се промениха. В кампанията за шопите се включи и Србската православна църква. Сръбските свещеници в Западните покрайнини започнаха да налагат понятието „слава“, пренебрегвайки думите „празник“, „оброк“ или „имен ден“. Царибродският биолог, изследовател на ждрелото на река Ерма и автор на книгата за Погановския манастир излезе с твърдението, че Погановският манастир бил „шопски“ /в-к „Братство“, „Чий е Погановският манастир“от 1.07.1995/. После на ред дойде и туристическата инициатива: „По пътеките на шопите“, в която инициативатрябваше да се включат студенти от Белград, София и Скопие /в-к „Братство“ от 24.09. 2010г./. Нищо обаче не се разбра за тази инициатива, дали беше реализирана или просто беше скрита от обществеността.
През 2010г. се появи и книгата „Забърдието“,издадена на сръбски език в град Зайчар от двама никому неизвестни автори Миодраг Велоич и Олица Радованович. В нея се твърди, че населението в деветте царибродски села в областта Забърдие, което е разделено с ньойската граница, е „шопско“. Книгата е издадена в Зайчар със спомоществователството на Фондация „Отворено общество“.
Може би върхът на тази пропаганда се състоя на 18 февруари 2014г. по време на откриването паметника на Васил Левски в Цариброд. Тогава сръбският министър председател Ивица Дачич в присъствието на колегата си от България, Пламен Орешарски и пред студения поглед на Апостола и в придсъствието на много българи от Цариброд, заяви: „Ние не знаем какво население живее тук и на къкав език говори, български, сръбски или шопски“. Мълчанието на усмихнатият Орешарски беше отговорът на официален Белград, че българската държава няма политика не само по отношениена този въпрос, но изобщо към положението на българското национално малцинство в Сърбия.
През 2023г. в документалния филм „Кои са шопите“, направен в Цариброд от екип на Сръбската държавна телевизия, освен серия неточни твърдения за шопите, шоплука и тяхното едва ли не културно-историческо наследство, беше лансиран бисерът, че „шопите са асимилирани от българите“. После авторът на филма с микрофон в ръка търсеше шопи освен в Цариброд и в София и в Елин Пелин. В София не ги намери, но в Елин Пелин намери един подпийнал мъж, на който упорито му задаваше въпроса „Ти какъв си, българин или шоп“. Той се гърчеше пред микрофона повтаряйки българин, после промърмори „и шоп“. Но, филмът беше направен, пуснат в ефир и единствените които реагирахме срещу тази пропаганда на сръбската държава в лицето на държавната телевизия /РТС/, пак бяхме ние, българите от Западните покрайнини.
На 15 ноември 2024. „шопският въпрос“ след като не пусна корени в Цариброд, беше пренесен и на босилеградска почва. В помещенията на Босилеградската библиотека беше представена „Книга за Босилеград – записки от миналото“ на прекръстилият се българин Иван Митич, в която книга много тенденциозно се прокарва сърбо-шопско торлашката теория за българите. И още повече, книгата е печатана със средства на сръбската държава в лицето на Националния съвет на българите вСърбия.
С наближаващата промяна и задаващата се смяна на властта в Сърбия, да се надяваме да настъпи положителна промяна в отношението на новите власти към положението на българското национално малцинство. А дотогава, трябва да имаме подготвена стратегия за противопоставяне на лъжите идващи от различните политически и други кръгове в Белград. Досега, единствените които се противопоставяхме на пропагандата за „шопска нация“, бяхме ние, българите в Западните покрайнини с подкрепата и съпричастността на няколко медии в България. I БГНЕС
-----------------
Зденка Тодорова, писател, публицист и правозащитник. Тя е автор на редица книги и статии за положението на българите в Западните покрайнини. Анализът й е направен специално за БГНЕС.