Космополитният Солун от началото на ХХ век – град на много езици и култури, в който се е говорело и български – заема ключово място в новата книга на албанската философка и политически теоретик Леа Ипи. В книгата „Унижение. Един преоткрит живот“ тя се връща към семейната и националната памет, за да разкаже за съдбите на хората, преживели катаклизмите на ХХ век.

Леа Ипи е професор по политическа теория в Лондонското училище по икономика. Родена е в Тирана през 1979 г. и прекарва детството си в Албания на Енвер Ходжа, докато прадядо ѝ е бил министър-председател при крал Зог – контраст, който бележи и личната ѝ история, и творбите ѝ.

Книгата е преди всичко дълбок личен жест – почит към баба ѝ Леман, жена, която я отглежда и я въвежда във френския език, нейния предпочитан език и културен дом. Леа Ипи още като дете е знаела, че баба ѝ е живяла напълно различен живот от този в социалистическа Албания – родена в Солун в края на Османската империя, дошла по-късно да живее в Албания и преминала през поредица от драматични исторически обрати. Най-важният урок, който баба ѝ оставя, е убеждението, че човек може да загуби всичко – семейство, богатство, социално положение, свят, но не и достойнството си.

Солун, „великолепният“ космополитен център от края на онази епоха, е в сърцевината на този разказ. Там баба ѝ е родена в албанско семейство, в среда, в която съжителстват турски, гръцки, български, албански и френският – езикът на елита, преподаван във френската гимназия. Този свят обаче изчезва. След присъединяването на Солун към Гърция през 1912 г. и масовите преселения след Първата световна война градът е преобразен, а космополитната му тъкан – разрушена. Последният акт на тази трагедия е Лозанският договор от 1923 г., който узаконява масовата размяна на население. Солун вече е част от национална държава – Гърция, която започва целенасочена политика на елинизация. Негръцкото население е изправено пред избор: да се съобрази с новите правила или да напусне града.

За бабата на Леа Ипи изгубената идентичност остава именно този град, към който тя изпитва дълбока, болезнена носталгия.

„Баба ми често казваше, че мрази гърците – нещо, което ме учудваше, тъй като Гърция беше страната ѝ на раждане. За нея обаче именно гръцките националисти бяха унищожили нейния град“, казва Леа Ипи пред френското списание „Курие де Балкан“.

„Унижение. Един преоткрит живот“ е и книга за паметта – онази, която се предава, изкривява или губи. Желанието на авторката да открие надеждни свидетелства я отвежда в архивите в Тирана, където тя се надява да намери опора в „обективните“ източници. Вместо това открива колко фрагментарна и проблематична е истината. Философският ѝ въпрос е как една жена, живяла през „века на крайностите“, когато и фашизмът, и комунизмът говорят за „достойнството на народа“, е успяла да запази собственото си чувство за морал и вътрешна свобода. Историческият импулс идва от една снимка, появила се в социалните мрежи – баба ѝ по време на медения си месец в Кортина д’Ампецо през зимата на 1941 г. Снимката предизвиква вълна от омраза и обвинения, че е била шпионка – фашистка или комунистическа. За Леа Ипи това се превръща в морално задължение: да защити достойнството на човек, който вече не може да се защити сам, и да разбере как личната съдба се вписва в катастрофалния ход на европейската история.

Книгата съзнателно смесва архивни данни и въображение. Някои сцени са художествена реконструкция – опит да се запълнят празнините, оставени от мълчанието или манипулациите. Това важи и за образите на ключови фигури от миналото на Албания, включително за срещите на баба ѝ и дядо ѝ Аслан с млади комунисти като Енвер Ходжа в Тирана преди войната.

Леа Ипи поставя и по-широк въпрос: защо в Албания архивите не играят ролята, която имат в Централна Европа след 1989 г. Отговорът ѝ е мрачен и прагматичен – страната е малка, границите между жертви и извършители често минават през едни и същи семейства, а миналото лесно се използва инструментално в днешните политически битки. Вместо дълбоко осмисляне, доминира историография, която продължава да възпроизвежда енверисткия наратив за Втората световна война, премълчавайки неудобни факти – от ликвидирането на троцкистки групи до съдбата на некомунистическите движения.

Парадоксите продължават и в отношението към италианската окупация. В днешната Албания, която поддържа тесни връзки с Италия, този период често се омаловажава или изтласква от публичния дебат. Така фигури като прадядото на Леа Ипи – Джафер Ипи, бивш министър-председател при крал Зог – остават изцяло извън обществената памет.

В книгата си Леа Ипи вплита съдбите на други трагични фигури от албанската история – интелектуалци и аристократи като Юсуф Вриони или Сабиха Касимати, блестяща ученa, екзекутирана без съд и присъда. Общото между тях е усилието да запазят достойнството си в свят, който системно го отнема.

„Унижение. Един преоткрит живот“ не е просто семейна хроника, а разказ за оцеляването на морала в условията на исторически катастрофи и за крехката нишка на достойнството, която свързва личния живот с големите сътресения на ХХ век. | БГНЕС