За да се оцелее при увеличаващия се брой горещи вълни, пасивната адаптация сама по себе си няма да бъде достатъчна и в бъдеще много сгради могат да станат необитаеми. Във Франция всяка нова сграда би трябвало да включва климатизация или поне възможност за последващото ѝ инсталиране.

Някои представители на екологичните среди - политици, висши държавни служители, архитекти и активисти - поддържат парадоксална позиция по отношение на климатичните промени. От една страна, те правилно посочват мащабните последици от глобалното затопляне, включително по-високите средни температури и по-честите горещи вълни. От друга страна, продължават да насърчават сравнително минималистична пасивна адаптация.

Екологичните регулации, критериите за финансиране на Агенцията за околна среда и енергийна ефективност (Ademe), както и устройствените планове на някои общини признават единствено пасивни решения като изолация, проветряване, щори и отразяващи покрития. Климатизацията или е забранена, или е силно обезкуражавана чрез бюрократични ограничения и липса на субсидии, които често са решаващи за общинските проекти.

След години на неодобрение термопомпите въздух-въздух постепенно започват да се приемат, но при условие че функцията им за охлаждане бъде деактивирана. Така се стига до абсурдната ситуация съществуващо оборудване умишлено да не се използва с пълния му потенциал по отношение на комфорта и здравето.

Отказът от климатизация се основава на няколко аргумента, които често са силно преувеличени. На първо място е идеята за икономия на енергия. В Париж и Брюксел противниците на ядрената енергия успяха да наложат схващането, че потреблението трябва да бъде сведено до минимум, въпреки че основната цел би трябвало да бъде намаляването на въглеродния отпечатък. През лятото ядрената енергия и слънчевите панели вече осигуряват нисковъглеродна електроенергия, а производството от фотоволтаици до голяма степен съвпада с нуждите от охлаждане.

Климатиците често са критикувани и заради външния си вид, шума и предполагаемото им влияние върху затоплянето на климата и градската среда. Според текста обаче тези опасения са преувеличени. Новите модели са по-тихи, използват хладилни агенти с минимално влияние върху парниковия ефект, а разполагането им върху покривите значително намалява ефекта на градските топлинни острови. Освен това използването им като термопомпи през зимата помага за намаляване на енергийното потребление в периодите на най-високо натоварване.

Илюзия е да се вярва, че климатичните промени могат да бъдат спрени в средносрочен план. Необходимо е едновременно да се намаляват емисиите и да се предвиждат решения за адаптация. Да се надяваме на най-доброто, но да се подготвяме за най-лошото.

Още повече че най-уязвимите групи - децата и възрастните хора - ще бъдат първите засегнати. Когато горещите вълни се случваха веднъж на три години, те можеха да бъдат третирани като природно бедствие - училищата да се затварят, да се активират извънредни планове и да се отчитат преждевременните жертви. Ако в бъдеще има по три горещи вълни годишно, те трябва да бъдат възприемани като новата нормалност и обществото трябва да се адаптира към нея.

Пасивните решения могат да намалят реалната или усещаната температура с няколко градуса. Това може да е достатъчно при нормални условия, дори ако остава известно усещане за дискомфорт. Но при все по-чести и продължителни горещи вълни тези мерки вече не са достатъчни.

След няколко последователни дни на екстремни жеги и тропически нощи изолацията и останалите пасивни решения губят ефективност. Това е като дига с височина 20 сантиметра срещу все по-чести тежки наводнения. Дори ако подобни мерки изглеждат достатъчни днес, дали ще бъдат такива след двайсет години, когато затоплянето е още по-силно?

Когато през 2026 г. се строят училища, болници или жилищни сгради, те не трябва да отговарят на нуждите от 2020 г., а на тези от 2050 г. Инвестициите трябва да бъдат устойчиви във времето. В противен случай ще се превърнат в обезценени активи, подобно на въглищна електроцентрала или нископланински ски курорт.

Както линията „Мажино“ между двете световни войни, днешният отговор на климатичните промени може да се окаже остарял още преди да бъде завършен.

Без непременно да се прави климатизацията задължителна за всички нови сгради, би било разумно поне да се предвижда възможност за бъдещ монтаж - с отделени пространства за вътрешни и външни тела, канали и тръбни връзки. Пасивните решения могат да бъдат предпочитани, стига да не изключват възможността за промяна на подхода в бъдеще.

При съществуващите сгради правилата на общините, службите за опазване на културното наследство и етажните собствености няма да могат безкрайно да възпрепятстват неизбежното. Ако външните тела останат забранени, хората ще се насочат към мобилни климатици, които са по-шумни и по-неефективни, но не изискват разрешение.

Затова публичните власти трябва да създадат ясни правила и добри практики за ограничаване на шумовото и визуалното въздействие - например чрез дискретни конструкции на балконите или монтаж на покриви с добре прикрити тръбни връзки.

Проекти, които спазват подобни изисквания, не би трябвало да могат да бъдат блокирани от общините, етажните собствености или службите по културно наследство. За големите жилищни комплекси може да се обмисли и колективна климатизация на ниво сграда.

Да управляваш означава да предвиждаш бъдещите напрежения и начините те да бъдат преодолени. | БГНЕС

---

Анализ на портала „Слейт“.