Когато отразявах Куба като кореспондент през 90-те години, изпитвах дълбоко смесени чувства. Струваше ми се погрешно, че островната държава продължаваше да бъде подложена на множество трудности от страна на отмъстителните САЩ, които използваха всякакви средства, за да я отслабят и изолират.

В същото време беше ясно, че кубинското правителство, водено от застаряващия революционер Фидел Кастро, също намираше безброй начини да прави живота на своите граждани излишно труден. Като едно от последните места на Земята, които все още се придържаха към версия на съветския комунизъм, кубинската държава допускаше само най-ограничени експерименти с частно предприемачество, докато управляваше държавни магазини, в които желаните вносни стоки можеха да се купят само с долари, обменяни по изнудващ официален курс. Това имаше за ефект да ограничи достъпа до основни стоки основно за политически свързани хора, оставяйки нуждите на по-широкото население неудовлетворени.

Това беше ерата на също толкова плахото въвеждане на интернет в Куба. Правителството имаше (и все още има) монопол върху предоставянето на услугата и начисляваше прекомерни цени за достъп до интернет. Чрез подобни ограничения държава, която непрестанно прокламираше отдадеността си на масите, се превръщаше в такава, която системно обслужваше първо своя елит.

По онова време изпитвах дълбоко съчувствие към кубинския народ, защото толкова много от това изглеждаше ненужно. Това включваше и дългогодишното ембарго на Вашингтон срещу страната, което не само забраняваше търговията с острова, но и му пречеше да печели от огромния брой американски туристи, които с удоволствие биха посетили красива и богата на ресурси карибска държава, разположена само на 90 мили от Флорида, ако не им беше забранено.

Но в същото време реакцията на кубинското правителство, както в политиката, така и в реториката, ми се струваше неприемлива. Неговото универсално самооправдание и обяснение за постоянното отлагане на съществени промени беше това, което то наричаше el bloqueo — „блокадата“ на САЩ срещу острова. Макар и погрешно упорито, извън Кубинската ракетна криза САЩ никога не са налагали истинска физическа блокада на Куба. Този наратив позволяваше на Хавана да прикрива факта, че други постсъветски марксистки държави (почти цяла Източна Европа и Виетнам, който запази стария си политически модел) намериха начини да преструктурират икономиките си и да осигурят по-голямо благосъстояние на хората си.

Като отбелязвам тази история, не искам да омаловажа геополитическия недостатък на Куба. Вашингтон прие всички тези други страни в международната икономика, включително Виетнам, който в крайна сметка победи САЩ след дълга и скъпа война, в която загинаха 58 000 американски войници. Куба беше уникална мишена на американския гняв.

Днес обаче виждаме как кубинците плащат висока цена за неспособността на своето правителство да развие икономическия модел по-решително в периода, когато е имало такава възможност. Най-сериозно това включва периода на разведряване и предпазливо сближаване с Вашингтон по време на администрацията на Барак Обама, когато американският президент дори посети Хавана.

Това, което се случва между двете държави днес, представлява истинска блокада. Тя сякаш се появи внезапно в началото на тази година, без да бъде провокирана от каквато и да е кубинска заплаха. В момент на самоуверен унилатерализъм администрацията на президента Доналд Тръмп предприе почти безпрецедентната стъпка да блокира всички доставки на петрол към държава, с която не е във война. Когато търся обяснение, най-доброто, до което достигам, е, че Тръмп се е увлякъл от огромната военна и икономическа мощ на Вашингтон след налагането на търговски санкции срещу редица държави в началото на втория си мандат — и особено след ударите на САЩ срещу ядрената инфраструктура на Иран през юни и извънредното отвличане през януари на президента на Венецуела (и съюзник на Куба) Николас Мадуро.

Една допълнителна мотивация, според мен, надхвърля просто наличието на удобна мишена за действаща свръхсила. Вероятно това е вътрешнополитическа причина. Чрез окончателното разрушаване на остатъците от системата на Кастро, администрацията на Тръмп би се харесала на важен електорат във Флорида, съставен от голям брой кубински емигранти и техните потомци. Най-известният сред тях, разбира се, е държавният секретар и съветник по националната сигурност Марко Рубио.

По-активни действия на САЩ срещу Куба, като военна намеса, изглежда са били отложени заради настоящия застой във войната между САЩ и Израел срещу Иран. Но няма съмнение, че прекъсването на доставките на петрол за сравнително бедна държава, която е почти изцяло зависима от внос на горива, е изключително жестока мярка — такава, която с времето може да доведе до падането на кубинското правителство, макар и по хаотичен и непредсказуем начин.

Както и при Иран, администрацията на Тръмп изглежда няма ясна стратегия как да управлява подобна промяна в карибския баланс. Лесно може да се предвиди масово бягство на кубинци към САЩ през тесния морски пролив. През средата на 90-те години 35 000 кубинци достигнаха САЩ в кризисна вълна с лодки и салове. Разликата днес е в по-строгата антиимиграционна позиция на Тръмп.

Също толкова вероятно е продължителен хаос в самата Куба. Това би включвало не просто нестабилност след смяна на режима, а много по-дълбока криза, защото голямата кубинска диаспора във Флорида добавя уникален фактор на потенциална нестабилност. В своя оптимизъм много от тези емигранти вярват, че ще играят решаваща роля в бъдещото възраждане на острова, но реалността вероятно ще бъде много по-сложна — особено защото мнозина от тях никога не са стъпвали в Куба.

Рубио е син на родители, които са напуснали САЩ преди Кубинската революция; самият той никога не е посещавал острова, над който сега има влияние, освен военната база в Гуантанамо. Също така много кубински емигранти поддържат идеализирана представа за предреволюционна Куба, възприемайки я като рай. В действителност тя е била силно неравноправно общество с ограничени публични услуги и големи социални различия.

Това са били важни фактори за успеха на революцията на Кастро през 50-те години. А онези, които днес имат нереалистични представи за миналото или за собствената си роля в бъдещето на Куба, често не отчитат сложността на социалните проблеми.

Ако и когато кубинското правителство падне, трябва да се внимава с наратива, който администрацията на Тръмп вероятно ще изгради — че краят на системата Кастро доказва провала на социализма и превъзходството на американския модел.

Но дори при неуспеха на наследниците на Кастро това не е истински тест на системи. САЩ последователно са затруднявали икономическия живот на Куба и никога не са ѝ дали реален шанс за успех. Макар да не е имало пълна военноморска блокада, Вашингтон е ограничавал достъпа ѝ до международната финансова система и до търговията.

Но сега настъпва жестокият момент и с него — страданието, нестабилността и непредвидимите последици, които неизбежно ще последват. |БГНЕС

-----------------

Автор: Хауърд У. Френч