Явното послание на президента Доналд Тръмп срещу Техеран съвпада с падането на Николас Мадуро във Венецуела и военните операции в Нигерия, което поражда въпроси за възраждането на военната мощ на САЩ и влиянието им върху глобалния световен ред.

Докато светът преминаваше от посрещането на Новата година към първия уикенд на 2026 г., някои потребители на социалните мрежи отбелязаха внезапен скок в продажбите на пица около Пентагона в ранните часове на 3 януари, който в неофициални онлайн кръгове бе интерпретиран като знак за предстоящо действие на САЩ някъде по света.

След това през нощта бяха извършени удари по Венецуела, изненадвайки мнозина, които не очакваха новата година да започне с ареста на венецуелския лидер Николас Мадуро.

Реалността обаче е, че пауза няма: няколко важни геополитически развития в края на годината отново насочиха вниманието към външната политика на САЩ и нейното значение за съюзниците и опонентите на Вашингтон, от Венецуела до Иран, Сирия и отвъд.

Дори в първите дни на новата година президентът на САЩ Доналд Тръмп не се въздържа от явни послания срещу Ислямската република Иран. Неговите изявления съвпаднаха с ключови събития в Латинска Америка и Африка: от ударите по Каракас и падането на Мадуро до военните операции срещу позиции на т.нар. група „Ислямска държава“ в северна Нигерия, извършени по искане на правителството на страната.

Някои анализатори отбелязват, че трите държави — Иран, Венецуела и Нигерия — са производители на петрол. Сега се задава въпросът дали САЩ, в чувствителни условия на глобалния енергиен пазар, се опитват да играят по-активна роля в петролното уравнение и дори да влияят на ОПЕК.

Въпреки това, служители в венецуелската петролна индустрия са заявили, че основните съоръжения, притежаващи най-големите доказани нефтени запаси в света, не са пострадали, а производството и преработката продължават. Падането на Мадуро не се разглежда само като вътрешен разрив във Венецуела. Събитието има двойно значение за Техеран, тъй като Венецуела е близък съюзник на Иран през последните години, като между двете страни са изградени обширни икономически, петролни и сигурностни връзки.

Тесните връзки между Техеран и Каракас датират от президентството на Махмуд Ахмадинеджад и отношенията му с покойния венецуелски президент Уго Чавес, включително икономически и логистични планове на иранското правителство във Венецуела.

Тези партньорства, често придружавани от милиарди ирански инвестиции, се базираха главно на идеологическа близост и споделено противопоставяне на САЩ. С падането на правителството на Мадуро бъдещето на тези инвестиции и отложените финансови претенции на Иран остава несигурно, като самият Иран се сблъсква със сериозна икономическа криза и недостиг на валута.

Тези развития се случват в момент, когато уличните протести в Иран, с послания за подкрепа от Тръмп, влизат в нова фаза и обхващат все повече градове. Последните протести, предизвикани от дълбока икономическа криза и колапса на ежедневния живот на гражданите, не се считат за внезапни или непредсказуеми събития. Те са резултат от натрупване на икономически натиск, хронична нестабилност и постепенна ерозия на общественото доверие — криза, която е била очаквана рано или късно.

Хроничната инфлация, непрекъснатият спад на стойността на националната валута и резкият спад на покупателната способност допълнително засилват социалното недоволство. Разпространеното усещане за структурна корупция и задълбочаването на класовото разделение в обществото също играят ключова роля. Разделението не се ограничава само до доходите, но се отразява в начин на живот, достъп до възможности и дори в тона и съдържанието на официалната реторика на правителството към гражданите, която понякога е в явен конфликт с поведението на политическата и икономическата върхушка.

Синхронът между падането на стратегически съюзник в Латинска Америка и интензифицирането на вътрешното недоволство в Иран не може да се смята за случайност от гледна точка на наблюдателите. Особено след 12-дневния конфликт и т.нар. „пропуск в сигурността“ в отбранителната структура на Иран, се появиха спекулации, макар и непотвърдени, за повишена уязвимост на иранските лидери и възможността за физическото отстраняване на Али Хаменей.

В същия контекст лидерът на Иран Али Хаменей отново предупреди за разликата между „протестиращи“ и „подстрекатели“ и заяви, че няма да отстъпи пред опитите за подкопаване на системата. Не е ясно дали позицията му е заета преди или след падането на Мадуро, но синхронът с венецуелските събития е оценен като значим от много наблюдатели.

Опитът със Сирия и Венецуела — две държави, които се ползваха с политическа и военна подкрепа от Русия — поставя въпроси за ролята на Москва в глобалните баланси на силите. И двете правителства, въпреки подкрепата на Владимир Путин, се сринаха внезапно. Това поражда спекулации за „големи сделки“ между световните сили, при които съдбата на регионални съюзници може да се определя чрез геополитически преговори — от Украйна до Близкия изток. Иран не е изключение.

Иран става все по-зависим от Русия и двете страни подписаха дългосрочно споразумение за сътрудничество. Въпреки това експерти отбелязват, че тези споразумения не гарантират стратегическа сигурност и че при смяна на баланса на интересите Техеран може да се окаже „разменим“. По време на 12-дневния конфликт подкрепата на Путин за Иран остана предимно политическа и дипломатическа, без прояви на ефективна военна защита. Русия, въпреки обявените стратегически връзки с Техеран, предпочете да не ескалира напрежението с Израел и САЩ.

Въпреки това Иран продължава да разчита на Русия, вероятно не от доверие, а от липса на алтернативи в условията на санкции и международна изолация. Сътрудничеството в сфери като енергийни продажби, военни въпроси и ядрената програма го прави неизбежно. Това сътрудничество остава по-скоро тактическо, основано на необходимост, отколкото на лоялност.

Всички тези фактори хвърлят сянка върху Иран, чието общество е подложено на санкции, висока инфлация и спад на покупателната способност. Обещанията на властите за подобряване на стандарта на живот често се възприемат като краткосрочни мерки с ограничен ефект и не могат да решат дълбоките структурни проблеми на икономиката.

Падането на съюзнически правителства като тези на Асад в Сирия и Мадуро във Венецуела поставя нови въпроси за Иран: тези събития сигнализират ли за промяна в подхода на великите сили към своите съюзници или са резултат единствено на вътрешни обстоятелства?

Ясно е обаче, че синхронът между външния натиск, вътрешното недоволство и падането на съюзници поставя Ислямската република на един от най-сложните политически и икономически кръстопътища през последните години.

Иранското общество днес е в противоречива ситуация: от една страна, носи историческия опит от войни, санкции и външни заплахи и е чувствително към нестабилност; от друга, се сблъсква с правителство, което мнозина граждани смятат за неефективно в справянето с икономическите изисквания, борбата с корупцията и формулирането на ясна визия за бъдещето.

Синхронът на тези два фактора — външен натиск и вътрешна ерозия — е създал среда, в която традиционните инструменти за управление на кризи и социално успокоение са загубили ефективност. Протестите не са просто реакция на скок в цените или на валутни колебания, а израз на структурна криза, която се формира под повърхността на обществото години наред и сега е готова да се прояви отново при всеки нов икономически, политически или сигурностен шок.

Това е, може би, единственото, което протестиращите във Венецуела споделят с техните ирански събратя, което ясно пролича в последните коментари на нобеловия лауреат и опозиционен лидер Мария Корина Мачадо. | БГНЕС

---
Анализ на Бабак Камиар, „Евронюз“