Случайно намерен портрет на дядо й в концлагера „Белене“ вдъхновява доц. Евгения Кръстева-Благоева да напише книгата „Реките на времето“, в която разказва историята на своето семейство, в което се оглежда историята на Третата българска държава, предаде БГНЕС.

Това е първият роман на доцента по антропология от Нов български университет. В него тя описва историята на семействата на своите родители по бащина и майчина линия, които активно участват в борбите на македонските българи за национално освобождение. Става дума за фамилиите Голомехови и Саздови от Куманово и за Кръстеви, които са дали много военни, сред които е и героят от „Родопската Шипка“ полковник Владимир Серафимов.

„Вдъхновението за книгата дойде по много линии. От една страна това са фамилните истории. Но истинското вдъхновение дойде от намирането на портрета на дядо ми капитан Никола Кръстев, рисуван по времето, когато той е бил концлагерист в Белене. Той е нарисуван от военния съдия Петър Байчев, който е направил едни много успешни, подобни на карикатури, скици на хората около него. Когато видях портрета на дядо ми, това отключи желанието ми да разкажа целия негов живот, както и интересните истории, които знам за рода на майка ми“, заяви пред БГНЕС доц. Благоева.

Нейният прадядо е роденият на 1 ноември 1872 г. в град Куманово Ангел Голомехов.

„Той е участник в борбите за освобождението на Македония още преди Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Пострадва жестоко по време на Винишката афера от 1898 г., която всъщност е опит за бунт под прякото ръководство на Гоце Делчев. Тогава не успяват да заловят Апостола на македонските българи, но останалите участници са жестоко инквизирани от турските власти. Един от тях е и моят прадядо Ангел“, разказа доц. Благоева.

Ангел Голомехов и неговите съратници са били провесвани с главата надолу и бичувани. Самата Евгения е чувала тези истории от своите родители, но не е можела да повярва – звучали са й като приказки, докато един ден не решава да потърси документи.

„И действително установих, че тогавашният полицейски началник на Скопие бил изключително жесток, такива са били методите му. Прадядо ми успява по чудодеен начин да се спаси. Докато е бичуван, палецът му е откъснат и неговият мъчител се стреснал от кървавата картина“, заяви тя.

Прадядо й, както и останалите българи, са спасени след намесата на Княжество България, която провежда активна кампания, включително и дипломатическа на международно ниво, за да извади от турския зандан.

Ангел Голомехов продължава да е активен участник в борбите и отново попада в кауша, този път заради пренасянето и укриването на оръжие на ВМРО. Любопитното е, че е бил дегизиран като момиче, но все пак е заловен.

„Затворен е в най-страшния зандан Куршум хан в Скопие, който днес е един прекрасен ресторант и човек едва ли може да си представи какво се е случвало някога там. Въпреки това той заедно с няколко свои другари успяват да избягат от там, което е единственото бягство, регистрирано от този затвор. Историята дори е описана в учебниците в РС Македония като голям екшън“, сподели Евгения.  

Има две версии за бягството. Според едната в затвора проникват дегизирани техни другари, които ги извеждат, според втората – те са убили заптието. Не по-малко интересна е и историята за бягството им в България, където влизат с помощта на една много тайна мрежа на ВМРО като се придвижват само през нощта, а през деня се укриват в къщите на помагачите им.

След пристигането в България Ангел Голомехов купува земя в района на днешния столичен квартал „Красно село“, по онова време това е далеч извън София. Там построява къща, става градинар и започва да отглежда ягоди и малини. „Шопите са му се смеели за какво ги садиш тия ягоди и малини? Кой у Шопско сади ягоди и малини? Той е бил първият, който е казал аз пък ще имам градина с ягоди и малини“, каза доц. Благоева.

Връзката на семейството с Македония продължава, където остава по-малката част от нейната фамилия, останалите търсят спасение в свободна България. Разделената фамилия си общува чрез телеграми.

„Най-вълнуваща е историята на майка ми, която през 1961 г. бе пусната да посети Македония. Тя е посрещната от нейния чичо на гарата в Куманово. Когато пристигат в дома му, тя изважда сандвич, който не е успяла да изяде по пътя, иска да го сложи в хладилника. Обаче в този момент чичо Герасим, нейният домакин, един много голям здрав мъж, виждайки този хляб, взима го от ръцете й и започват да му текат сълзите, целува го и казва български хляб. Това е може би най-вълнуващата сцена в тази книга, която показва действително огромната мъка на тези хора“, разказа доц. Благоева.

Според нея днес не можем да съдим младите хора там, че не се чувстват вече българи, защото не знаем на какъв натиск и мъчения са били подложени техните родители, за да се откажат от българския си корен.

Другият главен герой на книгата е дядо й по бащина линия капитан Никола Кръстев, който е племенник на освободителя на Родопите полк. Серафимов. Въпреки своите заслуги към Родината последният така и не става генерал, защото не се подчинява на заповед, но за сметка на това спасява българското население на планината от репресиите на настъпващата турска армия.

Капитан Никола Кръстев, който има два ордена за храброст, е подложен на тежки репресии след 9 септември 1944 г. бива хвърлен в лагера „Белене“ и малко по-късно умира. Когато идват да го арестуват, той нарочно слага ордените си за храброст, които са му отнети по брутален начин. Казват му, че той не се е сражавал за България, а за царя и хората като него нямат място в нова България.

„Много е трагична тази наша история на разделението, трябва да вървим към помирение. Не може да се живее без прошка, без осъзнаване и без действително национално помирение. Не за да подсилвам разделенията, а за да кажа, че наистина поколението на тези хора успя да прости всичките тези мъки. Моята баба накрая каза: „простила съм, но не мога да забравя“. Така че те са простили, но е хубаво и от другата страна да има малко осъзнаване на това, което се е случило, за да можем най-сетне да станем отново едно. Защото ние сме много разделени като нация и това е огромната моя болка, която беше причината да напиша „Реките на времето“, заяви доц. Евгения Благоева. І БГНЕС