Днес е Денят на народните будители. В ОбУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в село Ръжена, община Казанлък, този ден не е просто дата в календара. Той е по стените. Коридорите и класните стаи са изрисувани с портретите на Левски, Ботев, Вазов, Паисий. На всеки чин има лик на възрожденец и негов цитат. Това е декорът, в който се ражда съвременното будителство. А неговият двигател е жена, която никога не е трябвало да бъде тук, предаде кореспондентът на БГНЕС от региона.

Тя е Дана Стойнова.

Името ѝ идва от свят на светлинни години от това училище – света на бТВ, на режисурата, на бляскавата столична кариера. С нейното образование и контакти, вратите на най-елитните гимназии в страната биха били широко отворени за нея.
Но тя избра друго. Тя избра мисия, от която мнозина бягат с ужас. Избра училище, в което учениците са 100% роми. Деца от маргинализирани семейства, за които тези изрисувани с герои чинове са единствен шанс за спасение. Тя избра тези, които винаги са били избягвани – от обществото, от системата, понякога дори от собствените си разбити семейства.
Малко учители днес биха рискували. Дана Стойнова не просто рискува – тя превърна тази класна стая в свой дом и в тяхна крепост. Тя им преподава български език. Но повече от всичко, тя им преподава достойнство.

„Вече четвърта година съм тук учител и попаднах наистина като на магия. И още се движа по стълбите на магията“, признава тя пред БГНЕС.
Но зад бляскавия образ в социалните мрежи, където споделя малките им победи, се крие суровата реалност. „Хубаво е, че това изглежда така отстрани... но повярвайте ми, зад всяка една малка задача и малка стъпка се крие изключително много работа.“
Реалността, от която идват тези деца, е хаос. „Те идват от много трудни семейства. Имаме деца, чиито родители са се оженили твърде млади, разделят се, сменят партньори... Понякога мащеха, която е дошла от два дни, вече я наричат ‘мамо’. Ами това е объркващо за едно дете.“

И точно тук, в този хаос от липси, Дана отказва да бъде поредната промяна, поредният възрастен, който ги разочарова и си тръгва. „Тук съм четвърта година... защото не искам те да сменят и учителя. Достатъчно промени, достатъчно катаклизми има в крехкия си детски живот... Ние сме екип, който държи те да се чувстват в сигурна среда. Да усещат сигурността, която много често вкъщи им липсва.“
В тази сигурна среда, първият урок разбива най-голямата стена. „Не ги деля. Не деля децата на черни и бели...“ И за да им го докаже, тя обръща стигмата наопаки. Разказва им за собствената си баба.

„Много често им давам пример от миналото и им казвам, че и българите някога не са ходили на училище... Моята баба е завършила четвърти клас... те не могат да повярват, че има и така наречените бели хора, които не са завършвали някога училище.“
С този простичък разказ, тя им казва: „Вие не сте по-различни. И вие можете.“
„На тях сега всичко това им е достъпно. Имаме автобус... топла и уютна среда. Те трябва само да са тук. Това е нашата цел... защото образованието е това, което ще ги изкара от тази стигма.“
Но нейното най-силно оръжие, нейната „магия“, е театърът. Играли са „Радини вълнения“, „Легендата за Рома“, „Неразделни“. Но не си представяйте просто училищен кръжок. В момента, в който прекрачат прага на репетиционната зала, приятелството и милите думи приключват.

Дана Стойнова се превръща в безкомпромисен режисьор. Тя се кара. Тя изисква. Тя крещи за всяка забравена реплика, за всяко грешно движение, за всяко изражение, което не е на място. Помощ от вкъщи няма. Никой не репетира с тях. Затова тя играе с тях, но и изисква от тях, сякаш са на професионална сцена. Защото Дана знае какво прави. Тя не иска да създаде деца, които просто отбиват номера, изигравайки някаква пиеса.
Тя кове хора. Тя създава от тях личности, готови да се влеят в обществото без страх. Хора, които да стъпят толкова уверено, че никой да не посмее да види в тях „различието“, което носят родителите им. Това е съвременното будителство. Да влезеш в калта, да изискваш невъзможното и да превърнеш „Неразделни“ в оръжие срещу неграмотността и предразсъдъците.

Чувства ли се будител?

„Не обичам да се слагат етикети. Искам да съм съвременен учител. Искам да достигам до тях по техния начин. Будител? Рано е да се каже. Надявам се само да успяваме да Събуждаме в тях... огъня за знания.“
А този огън вече гори. „Днес си говорих с една ученичка... детето е с изключително тежка история. Майката ги изоставя... и детето е със специални образователни потребности. Въпреки това изкара на матурата по български език четворка...
Тази четворка беше надежда. Да. Беше надежда, че можем заедно.“
За Дана това не е просто работа. „Това искам за тях. Да имат професия, занаят, по-светло бъдеще. Аз им казвам...‘моите деца’. Аз имам две мои родени деца, но това тук са също моите деца.“
И децата, тези деца, които рядко са получавали безусловна любов, ѝ отвръщат по единствения начин, който знаят – с цялото си сърце. „На рождения ми ден получих видеа, в които те ми казват: ‘Госпожо, вие сте втора майка за нас.’ И плаках. И пак ще плача.“

Дана бърза да подчертае, че не е сама. Магията в Ръжена е отборна игра. „Не са само мои успехи. Успехите тук са на всеки един преподавател... Тук са изцяло млад колектив и всички работят сърцато. Това е магията и това е, ако питате мен, формулата.“
А формулата е проста, макар и толкова трудна за прилагане в наши дни.
„Ако не даваш любов, ако си само да се редиш на банкомата, нещата не се получават. И те трябва да виждат тази любов.“
В Ръжена я виждат. Всеки ден. І БГНЕС