Финансовият натиск върху здравната система в България се задълбочава, като парадоксално официалните данни показват „поевтиняване“ на здравните услуги, въпреки реално растящите разходи. Това заяви в интервю за БГНЕС здравният икономист Аркади Шарков, очертавайки ключови проблеми – от изкривената инфлация до нарастващото доплащане и недофинансирането на критични дейности като лечението на инсулт.

Общинските болници – между недофинансиране и липса на реформи

Според Шарков една трета от болничната инфраструктура в страната се състои от общински лечебни заведения, но именно те са най-уязвими финансово.

„Когато едно общинско заведение стигне до предфалитно състояние, често се сочи Министерството на здравеопазването, въпреки че собственик е общината“, подчерта той.

Като възможни решения експертът очерта няколко посоки: по-активно участие на местната власт, публично-частни партньорства, окрупняване на болници или трансформирането им в заведения за дългосрочна грижа.

„България има сериозен дефицит на такива структури и това може да бъде полезна стъпка към преструктуриране на системата“, посочи Шарков, като отбеляза и социалния ефект – липсата на дългосрочна грижа често принуждава близките да напускат работа, за да се грижат за пациентите.

Парадоксът: инфлация, която изглежда като дефлация

Най-сериозният акцент в анализа на Шарков е свързан с начина, по който инфлацията се отчита в здравеопазването.

„Големият парадокс е, че при нарастващи разходи официалната статистика отчита дефлация – например минус 7,2% на годишна база“, обясни той.

По думите му това не отразява реалността, а е резултат от административни решения – като рязкото намаляване на таксата за болничен престой, което изкуствено „сваля“ цените в статистиката.

„Това е изкривяване, което ни пречи да видим реалната картина“, подчерта Шарков.

Според изчисленията на експертите от организацията ЕКИП, в която той участва, реалната инфлация в сектора е „между 4% и 5%“, т.е. по-висока от общата инфлация в икономиката.

Обяснено просто: разходите за лекарства, консумативи, енергия и персонал растат, но цените на медицинските услуги не се актуализират със същото темпо. Така системата реално обеднява – това е „дефлацията“, за която говори Шарков.

Клиничните пътеки – неясно какво реално покриват

Допълнителен проблем е и механизмът на финансиране чрез клинични пътеки.

„Не сме напълно наясно какво точно покрива една клинична пътека – дали включва лекарския труд, режийните разходи, иновациите“, отбеляза той.

Системата постепенно се движи към смесен модел, включващ и елементи на диагностично свързани групи, но към момента липсва яснота и актуализация на цените.

„Болниците работят с цени от 2024 година, а разходите вече са съвсем различни“, каза Шарков.

Доплащането расте – риск за достъпа до лечение

Нарастващото доплащане от страна на пациентите се превръща в ключов проблем за достъпа до здравеопазване.

„Около 37% от разходите за здравеопазване у нас са от джоба на домакинствата и този дял продължава да расте“, посочи икономистът.

Най-голямо доплащане има за образна диагностика, прегледи при специалисти и лабораторни изследвания – именно там, където цените не са регулирани.

„Рискът е хората да отлагат диагностика и лечение, което води до по-късно откриване на заболявания и по-лоши резултати“, предупреди Шарков.

Инсултът – ниски разходи, висока социална цена

Особено тревожни са данните за лечението на инсулт в България.

„Разходът е около 11 евро на човек при средно 60 евро в ЕС“, посочи Шарков.

По думите му това не означава по-малка нужда, а „по-ниско финансиране, ограничен достъп и слаб обхват на услугите“.

Последствията са тежки – липса на навременна помощ, висока степен на инвалидизация и изключване на пациентите от пазара на труда.

Неврорехабилитацията – ключова инвестиция

Решението, според Шарков, е в развитието на дългосрочната грижа и най-вече на неврорехабилитацията.

„Това е инвестиция, която може да върне пациента на трудовия пазар и да намали разходите както за здравната, така и за социалната система“, подчерта той.

Освен икономически ефект, това има и силно социално измерение – намалява тежестта върху близките и подобрява качеството на живот.

Системата губи ресурси, а цената расте

Анализът на Аркади Шарков очертава ясна картина – здравната система в България функционира под натиска на скрита инфлация, която не се отчита реално, но се усеща от всички участници в нея.

„Ако нямаме реална база за разходите и не актуализираме финансирането, няма как да планираме устойчиво развитие на системата“, предупреди той.

В крайна сметка, липсата на адекватни реформи и реалистично финансиране се прехвърля директно върху пациентите – чрез по-високи разходи, по-късна диагностика и по-ниско качество на грижата. І БГНЕС