На пръв поглед няма нищо общо между Иван Михайлов и Методи Шаторов. Единият е антикомунист и непоклатим българин, другият е висш функционер на международното комунистическо движение. Единият – Иван Михайлов – се утвърждава като ръководител на организацията в жестока борба срещу всички сили – съзнателни или несъзнателни – за отклоняване на ВМРО от националноосвободителната ѝ мисия, а другият – Методи Шаторов – извървява обратния път. От убеден, активен член на Комунистическата партия, изпълняващ различни задачи в международното комунистическо движение, той постепенно разбира, че на практика стратегията на Коминтерна за разрешаването на македонския въпрос обслужва великосръбизма. Методи Шаторов, в условията на Кралска Югославия и след разпадането ѝ, осъзнава, че коминтерновската позиция за македонска нация е в дълбоко противоречие както с националните чувства на македонските българи, така и с историческата истина.

Идеята за търсене на общото между тези две личности идва както от логиката на собствените им прояви като дейци на две противоположни каузи, така и от инструкциите, разпорежданията и оценките на ЮКП, Тито и неговите сътрудници по отношение на тях.
Известно е, че след Сплитския пленум на ЦК на ЮКП (9–10 юни 1935 г.) Компартията на Югославия се отказа от дотогавашното си становище за разпада на Югославия и поема курс за запазване целостта на Кралска Югославия, в която да се води класова борба. Тази линия придобива особена яснота, след като Тито възглавява Комунистическата партия през 1936 г. Това предопределя и отношението към Македония. Оттук нататък Тито следи с изострено внимание всичко, свързано с Македония. Той се опасява особено от широко разпространения автономистичен възглед, залегнал като дълбоко убеждение у голяма част от бившите кадри на ВМРО, сред голяма част от македонското население, та дори и у мнозина ляво ориентирани интелигенти в Македония. За Тито активизиране на евентуални сепаратистични тенденции сред македонците би поставило новата партийна постановка за запазване целостта на Югославия на сериозно изпитание. Именно заради това той вижда враг у всеки, който поставя под съмнение тази стратегия. За него ВМРО на Иван Михайлов, въпреки че не съществува вече, е най-голямата опасност. Особено в лицето на бившите ръководители на ММТРО, наричана „групата Чкатров – Гюзелев“, ЮКП и Тито виждат потенциалния рушител на идеята за запазване целостта на Югославия. За Титовото партийно обкръжение групата около Чкатров и Гюзелев е носител на най-непоклатимо българско национално самосъзнание и именно те, и след решението на Коминтерна (февруари 1934 г.) за създаването на македонска нация, продължават да имат голямо влияние сред народа.

Иван Михайлов, въпреки че тогава е в емиграция, също се възприема и от официална Югославия, и от ЮКП като основен вдъхновител на автономистичното, т.е. на автентично българското схващане по отношение на Македония. Поради това Тито е особено чувствителен към всяка проява на българщина в Македония и следи зорко тези прояви да бъдат веднага неутрализирани. И понеже в оня момент не разполага с държавните механизми за разправа с българщината, той впряга цялата партийна мощ. В тази си решимост се сблъсква с позицията и отпора на друг един българин – Методи Шаторов (Шарло).
Първите сериозни разногласия между Тито и Шаторов възникват на Петата конференция на ЮКП (19–23 октомври 1940 г.), на която Методи Шаторов се обявява за изгонване на сръбските колонисти от Македония. За него те са най-големият бич за македонското население. Истинският удар за Тито обаче идва след 19 април 1941 г., когато Българската войска влиза триумфално във Вардарска Македония, посрещната като освободителка. Тогава Методи Шаторов, като секретар на Покраинския комитет на ЮКП за Македония, приема принципа: „Един народ, една държава, една партия“ и поставя македонската партийна организация на отчет на БРП(к). Това вбесява Тито. Той търси помощта на Коминтерна, който удовлетворява искането му, но отсега нататък Методи Шаторов е враг номер едно. На 24 юли 1941 г. Тито пише писмо до Покраинския комитет, в което не скрива злобата си срещу Шаторов. Ето как започва то:

„Драги другови,
Поступак „Старог Бугарина“, коj јe био отговоран пред ЦК КПЈ за рад у Македониjи, показао се не само антипартиjски, већ и контрареволуционарен.

Он је саботирао издаванье прогласа ЦК КПЈ и заузео националшовинистички став…“
(Михајло Апостолски, Сочинениjа, том I, Скопиjе, 1975)
Заради това Методи Шаторов е осъден от югославските комунисти и Тито на смърт.
Оттук нататък битката в македонските партийни организации, зад антифашистката фразеология, ще се води по същество срещу всяка проява на българщина. Идеологията става най-благовидното прикритие на сърбокомунизма, който е безмилостен и към най-невинните прояви на българско национално съзнание. Новата македонска нация се превръща в удобен инструмент за налагане на сръбската хегемония и за запазване на целостта на Югославия.
Ако се разгледат материалите на ЮКП преди и след победата на Тито във Втората световна война, за което му помогнаха редица международни фактори и обстоятелства, ще се види, че само от инструкции, директиви и оценки, отнасящи се до делото на Методи Шаторов, са изписани томове. По-късно историографи на Македонската комунистическа партия продължават линията на сатанизиране делото на Шаторов. Един от тези историчари, като твърди, че Шаторов водил политика на разпад на Югославия, го обвинява, че държал да създаде “…национален фронт заедно со сите противници на големосрпскиот режим, независно од тоа дали се тоа Ванчомихаловисти, прикриени фашисти и разпалувачи на омраза спрема братскиот српски народ…” (Александър Христов, КПЈ во решаването на македонското прашање, Скопије, 1970 г.)

Още по време на партизанското движение в Югославия при пропагандиране на Титовата линия се стига до степен на еднаква сатанизация както на Иван Михайлов, който по принцип е антикомунист, така и на Методи Шаторов, който споделя същата комунистическа идеология с Тито. Така откриваме същността на проблема: в Македония ЮКП воюваше не за социална, не за идеологическа, не за някаква справедлива кауза. В Македония ЮКП воюваше с масовото българско национално съзнание, което трябваше да бъде заменено с изкуственото македонистично съзнание. Целта беше една единствена: да се запази целостта на Югославия, в която и след победата да бъде наложена сръбската хегемония.
Оказа се, че битката с българщината е най-непосилна за титовистите, най-мъчителна и, за съжаление, тя е най-жестока спрямо всеки, който не приема тази партийна стратегия. Страхът от българското трябваше да се обвие в идеологическа мъгла, и това го правеха по две линии. Вътре в партийните организации се бичуваше поведението на Методи Шаторов като пробългарско, а в апелите към народа се обругаваше политиката на Ванчо Михайлов и неговите последователи. Ще дам по един пример за двата случая.

В речта на Цветко Узуновски – Абаз, министър на вътрешните работи на Р Македония (1944–1945 г.) при учредяването на Съюза на борците против фашизма, изтъква: „Теорията на Шарло, че българската фашистка войска не била окупаторска и актът да се предаде оръжието на окупаторската власт… открито отрича националния въпрос на Македония и в неговата великобългарска душа Македония означаваше само една българска покрайнина, където живеят българи, а не македонци, със свои отделни национални отлики и чувства… Оттук е ясно, защо Шаторовото ръководство призоваваше македонския народ, чрез хвърчащи листовки, за смяна на българската фашистка власт, а не за въоръжена борба за изгонване на българските окупатори от нашата земя…“
(Коста Църнушанов, Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него, София, 1992 г.)
Това е оценка, предназначена особено за вътрешнопартийна употреба. На македонските комунисти трябва да се внушава, че Шаторов, признавайки установяването на българската власт като национално освобождение, е вредител не по-малък от Ванчо Михайлов. Във вътрешнопартиен план тази пропаганда трябва да вдъхне непоколебимото убеждение, че българите са най-големите злосторници на македонския народ и те, като комунисти, са длъжни да разясняват пред народа колко злини е нанесъл на македонците Методи Шаторов със своето българофилство.
За по-широка употреба се използва безконтролното сатанизиране на Иван Михайлов. В няколко призива и манифеста на титовистите към македонския народ залягат същите антибългарски лозунги, персонифицирани чрез имената на най-доблестните синове на Македония. В Манифеста към македонския народ на АСНОМ (Антифашистичко собрание за народно ослободуванье на Македониjа) на 2 август 1944 г. Ванчомихайловистите са обругани ето как:
„Македонски народе… Чкатровци и Гузелевци, Китинчевци и Ципушевци се натпреваруваат кој посрамно да те предаде… Крволочката банда на Ванчо Михајлов пак се јавува на предателската сцена, овој пат на чело со познатиот фашистички агент Александар Станишев…“
(Михајло Апостолски, Сочинениjа, том I, Скопиjе, 1975 г.)
Епитетите „кръволочки“, „фашистички“, „предателски“ трябва да внушават отвращение, ненавист, омраза към всички, които имат нещо общо с тези лица, с Ванчо Михайлов, с България.

Логично стигаме до въпроса: защо за Тито са еднакво опасни и антикомунистът Иван Михайлов, и комунистическият функционер Методи Шаторов (Шарло)? И верният отговор: защото в Македония борбата се водеше не на социална, а на национална основа. Комунистът Тито прие великосръбската идея, която трябваше да се наложи в Македония. Точно срещу това воюваха неотстъпно ВМРО, ММТРО, Тайната културно-просветна организация на македонските българки, ръководени от Иван Михайлов.
По неведомите закони на националното достойнство Методи Шаторов се противопостави на идеологическата схоластика, тласнала повечето български комунисти към национален нихилизъм и национално отстъпление, и се изправи като скала срещу Титовите попълзновения спрямо българската националност в Македония. | БГНЕС

---

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата.