Още сутринта на същия ден към тях се присъединяват Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, както и двамата куриери – Динчо Сугарски и Динчо Балкански, които трябва да преведат пътниците до Лопово. Единственият телохранител, който Александров води със себе си е Панзо Зафиров от щипската чета, а Протогеров пътува без охрана. В ранните часове след пладне групата спира в местността Равна бука, в околностите на село Сугарево. Александров и Протогеров лягат да си починат след уморителното пътуване. В този момент Щерю Влахов подло стреля в нищо неподозиращия Тодор Александров и революционерът умира на място. Панзо Зафиров грабва пушката, за да потърси отмъщение за своя вожд, но куриерът Динчо Сугарски, който също е посветен в заговора, го изпреварва и убива телохранителя.

Така, както преди половин век, когато предателство начертава пътя на Дякон Левски към бесилото, така и през 1924 г. водачът на македонските българи Тодор Александров става жертва на измяна. Обстоятелствата около смъртта на Александров остават недокрай изяснени. Основният двигател на заговора несъмнено е ръководителят на ВМРО в Пиринска Македония Алеко Василев (Алеко Паша). Не е ясно дали обаче личните амбиции за ръководна позиция в организацията на Василев са срещнали подкрепа от Александър Протогеров, който е пощаден при убийството на неговия колега в ЦК. Не е лишена от аргументи и хипотезата, че зад убийството на Александров стои дългата ръка на Москва.

Днес, точно век след трагичната дата, спомняйки си за легендарния живот на Т. Александров не бива да отдаваме първостепенна важност на фактите около неговото убийство. Нито пък трябва да допускаме да бъдем завладявани от нихилизъм, само защото войводата става жертва на предателство. Измяната е част от битието на всяка човешка общност, а нерядко предателството е неизбежен етап от пътя на героя към неговото безсмъртие.

Животът на Тодор Александров започва на 4 март 1881 г. в щипската махала Ново село, в дома на учителя Александър Попорушев. Учи в Радовиш, в родния си Шип и накрая завършва с отличен успех българското педагогическо училище в Скопие, през 1898 г. По това време директор на училището е може би най-големият идеолог на ВМРО Христо Матов. Именно той посвещава младия Тодор в революционното делo на едва 17-годишна възраст. След приключването на образованието си, Александров, подобно на много други български революционери, става учител и скоро Българската екзархия го изпраща да преподава във Виница. Наскоро там османските власти са направили сериозни разкрития, които довеждат от конфискацията на оръжие и арестите на организационни дейци. Новоназначеният учител се заема именно с възстановяването на комитетската мрежа в района. След винишкия период, бъдещият революционен вожд учителства в градовете Кочани и Кратово, където, наред с преподавателската си дейност, Александров посвещава местните българи в идеите на борбата.

В Кратово Т. Александров се запознава с Павел Шатев, останал в историята с подпалването на кораба „Гвадалкивир“ по време на Солунските атентати през пролетта на 1903 г. Двамата младежи, въпреки някои идеологически разминавания, бързо се сприятеляват и по-късно Александров помага за пренасянето на експлозивите, с които солунските атентатори осъществяват своите акции.

„Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше свободните си часове, а постоянно работеше и мислеше как да бъде полезен на освободителното движение“, разказва Шатев за прочутия македонски лидер в своята книга „В Македония под робство“.

През януари 1903 г. ЦК на ВМРО, начело с Иван Гарванов, взема решение в Македония и Одринско да бъде вдигнато въстание през лятото на същата година. Тодор Александров се заема с подготовката на своята Кочанска околия, но докато събира пари за оръжие е предаден на османските власти. Турският извънреден съд в Скопие го осъжда на 5 години в местния затвор „Куршумли хан“. Така Александров пропуска възможността да участва в най-голямото българско въстание – Илинденското, но усилено се подготвя за времето, когато отново ще може да се бори за свободата на Македония.

През март 1904 г. е сключено българо-турско споразумение, вследствие на което всички българи, лежащи в османските затвори за революционна дейност, получават амнистия. През същата година Тодор Александров става секретар в четата на именития си съгражданин Михаил (Мише) Развигоров. Именно в периода след Илинденското въстание Александров започва да се оформя като един от основните водачи на освободителното движение. Този период от историята на ВМРО е белязан от враждата между фракциите на Борис Сарафов и Яне Сандански, а разделението става още по-голямо след смъртта на Дамян Груев в края на 1906 г. Две години по-късно реформаторското крило в Османската империя, известно като „младотурците“ успява да вземе властта в империята, посредством революция.

С обещанията си за равенство между националните и религиозните общности в Османската империя, „младотурците“ успяват да привлекат на своя страна част от лидерите на ВМРО. В периода 1908-1910 г. революционната организация фактически спира да съществува. Т. Александров е сред дейците, които не са се помамили по утопичните обещания на новите османски управници, които само година, след като са взели властта, започват нови системни репресии над македонските българи. Александров отново минава в нелегалност, след като на 2 август 1909 г. е направен опит да бъде арестуван и започва да възстановява революционната дейност на ВМРО. Към началото на 1911 г. организацията е възстановила напълно дейността си в Скопски, Охридски и Струмишки окръг и е избран нов ЦК в състав: Т. Александров, Христо Чернопеев и Петър Чаулев. Освен като войвода, Александров се проявява като отличен държавник и дипломат и успява да предугади, че на Европа ѝ предстои да стане терен на конфликт, който да доведе до преразпределение на силите в континента. Водачът на ВМРО осъзнава, че това е възможност за осъществяването на българския национален идеал за обединение на всички земи населени с българи. В този период Александров търси контакт с представители на албанския революционен комитет, съзнавайки, че интересите на албанците съвпадат с тези на македонските българи. Под влиянието на Т. Александров терористичните атентати стават част от методи за борба на ВМРО, като през 1911 г. са извършени редица диверсионни акции срещу различни инфраструктурни обекти.

Балканската война, започнала на 5 октомври 1912 г., заварва четата на Т. Александров в района на Кукуш, като войводата успява да освободи родния град на Гоце Делев, където дочаква пристигането на българската армия. На македонския вожд е предложен поста околийски началник на Кукуш, но той отстъпва тази длъжност на войводата Гоце Междуречки и продължава с армията към Солун, където четата му е тържествено посрещната от местните българи. Ръководената от Т. Александров ВМРО има решаваща роля за успешния ход на Балканската война в Македония. Организацията успява да мобилизира 20 000 четника, които многократно надвиват османските войскови части.

Въпреки чудесата от храброст, които показват редовната българска армия и четите на ВМРО, грешките на българската дипломация водят до ново разделение на Македония. Българската армия изнася основната тежест на войната в Източна Тракия, от което се възползват съюзниците ѝ – Сърбия и Гърция - чиито основни части са концентрирани в Македония. Вероломните съюзници забравят предвоенните споразумения и заграбват части от Вардарска и Егейска Македония, които е трябвало да влезнат в границите на България. Тодор Александров не може да приеме мисълта, че след всички дадени жертви по-голяма част от Македония ще остане извън пределите на България. Той държи постоянна връзка с Главния щаб на българската армия и активно се включва в подготовката на предстоящата Междусъюзническа война.

„Аз трябва да замина да се самопожертвам, но да наложа тази война, чрез която ще успеем да се обединим“, заявява Александров в писмо до своя приятел Пейо Яворов в края на май 1913 г.

Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913 г. и макар че четите на ВМРО оказват значителна помощ на българската армия, обединените войски на Гърция и Сърбия са по-многочислени. Нахлуването на румънската армия в България принуждава страната да капитулира и да се изправи пред първата си национална катастрофа. Сърбия и Гърция поделят голяма част от Македония, а за България остава само Пиринска Македония. Този развой на събитията не отчайва несломимия Тодор Александров и той за втори път в живота си възстановява структурите на ВМРО в останалите под робство части от Македония.

Балканските войни се оказват само прелюдия към най-мащабния военен конфликт, който света е виждал до този момент – Първата световна война. България се включва в конфликта на страната на Централните сили и на 1 октомври 1915 г. обявява война на Сърбия. Тодор Александров е назначен за офицер за свръзка към 11-а пехотна македонска дивизия, която е съставена изцяло от македонски българи. В хода на войната Александров води кореспонденция с българския цар Фердинанд, престолонаследника княз Борис и министър-председателя Васил Радославов. За нещастие, макар и да постига значителни успехи на бойното поле, България се оказва на страната на губещите. Войските на Антантата пробиват българските позиции при Добро поле и правителството на Александър Малинов е принудено да търси примирие, което е подписано на 29 септември 1918 г. в Солун.

България излиза от войната в тежка икономическа и социална криза. Преминало през втора национална катастрофа българското общество престава да е така единно в мечтите си за национално обединение, което след 1918 г. започва да изглежда все повече като утопия. Максимата, че трудните времена раждат силни хора едва ли би звучала по-релевантно в разказ различен от този за живота на Тодор Александров. На фона на апатията, унинието и отчаянието, обхванали голяма част от нацията, този титан на времето си отказва да предаде каузата, на която е отдал целия си живот. През 1920 г. щипянинът за трети път възкресява ВМРО от пепелищата и успява да я превърне в незаобиколим военно-политически фактор на Балканите, който успешно да се бори с гръцките и сръбските поробители на Македония.

В следвоенния период ВМРО и нейният лидер са изправени пред нов враг – правителството на БЗНС, оглавявано от Александър Стамболийски. Новият министър-председател, подписал пагубния Ньойски договор, не смята да продължава с политиката на предшествениците си по отношение на Македония. Стамболийски е убеден, че трябва да търси сближаване с Югославия, за да пренасочи усилията си към Беломорието. Затоплянето на отношенията с Белград е съпроводено с абдикация от покровителството на българите във Вардарска Македония, където българските учители и свещеници са прогонени. В резултат на тази политика земеделското правителство започва системни репресии над членовете на ВМРО, като дори се стига до арестите на Тодор Александров и Александър Протогеров. Кулминацията е подписването на т.нар. Нишко споразумение между България и Югославия, което позволява на югославските граничари да навлизат на българска територия и да преследват четите на ВМРО. Организацията издава смъртна присъда на Ал. Стамболийски и подкрепя Деветоюнския преврат, вследствие на който правителството на БЗНС е свалено, а премиерът – ликвидиран.

През 1924 г. Т. Александров влиза във връзка с Коминтерна, за да провери дали е възможно СССР и ВМРО да провеждат съвместни акции. През май същата година двете страни водят преговори във Виена и се стига до подписването на т.нар. „Майски манифест“. От страна на ВМРО документът е подписан от членовете на ЦК Петър Чаулев и Ал. Протогеров. Виждайки съдържанието му, Александров се обявява против манифеста и преговорите със СССР са прекратени. Именно този разрив в отношенията поражда съмненията, че Коминтернът е в дъното на заговора, довел до убийството на македонския водач само 3 месеца по-късно.

Гибелта на Т. Александров, наред със загубата на Г. Делчев през 1903 г. и Д. Груев през 1906 г., е най-тежкият удар за освободителното движение на македонските българи. При вестта за смъртта на революционера цялата българска нация потъва в скръб.

„Денят, в който беше направена панихидата за Т.Александров в Софийската катедрала, българската столица имаше извънредно тъжен вид. Магазините бяха затворени и на всички врати можеше да се чете: ”Траур за Тодор Александров“. Черни знамена се развяваха навсякъде“, пише турският вестник „Джумхуриет” .

За мащабите на личността на този великан говорят не само българските източници. Множество чуждестранни политици, учени и журналисти свидетелстват за неповторимото впечатление, което е оставало в тях след срещата с Тодор Александров.

“Освен Лев Толстой никой друг не ми е оставил тъй неизгладимо впечатление, както Тодор Александров“, пише професор Ханс Юберсбергер от Виена на 13 юни 1925 г. в „Нойе Фрайе Пресе“.

За величието на Тодор Александров свидетелства и Енциклопедия „Британика“, която пише следното:

„Александров в продължение на много години бе некоронованият и абсолютен цар на македонските българи, които го боготворяха. Той бе една много фина фигура, висок, с черна брада и левент и колкото коравосърдечен, толкова и храбър“.

Тодор Александров никога не е имал съмнения относно своята идентичност и ясно е заявявал какъв се чувства.

„Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ“, пише войводата в писмо до своя съратник Ал. Протогеров през 1917 г.

100 години след смъртта на революционера ставаме свидетели как политиците в Скопие, и придворните им „историци“, придобиват чудодейните сили да пътуват назад във времето и да дописват страници в биографиите на герои като Т. Александров. Действията на същите тези политически фактори показват, че те по никакъв начин не симпатизират на идеалите на Т. Александров. „Абсолютният цар на македонските българи“ посвети живота си на това да няма граница между България и Македония. Днес границата е реалност, която България напълно резонно не се опитва да ревизира. От другата страна обаче днешна Северна Македония започва да използва тази граница като своеобразна желязна завеса. На същата гранична бразда продължават да бъдат спирани български журналисти, политици и общественици, стремящи се да покажат истината за общото ни историческо минало. Границата се оказва последният защитен вал, зад който държавната идеология, властваща в Македония от 1944 г. може да се опази от обективния прочит на миналото.

Истината за Тодор Александров обаче не може да бъде спряна на границата. Доказателство за това е, че и днес хиляди българи в Северна Македония не са забравили какъв беше той наистина и отстояват заветите му. Много македонски българи ежегодно преминават границата и полагат цветя на признателност на гроба на войводата, разположен над село Сугарево, сгушено в полите на митичната Пирин планина. Всяка година на 31 август вековните пирински гори заехтяват от песните „Нещо ке те питам бабо“, „Ранен ми лежи Тодор Александров“ и „Всичката се гора раззеленила“. Под неумолимия натиск на времето датата на смъртта, издълбана върху надгробния камък на Александров, става все по-блед, сякаш, за да ни докаже, че физическият край е просто етап в битието на героите. Осъзнавайки това ще стигнем до извода, че никоя политическа сила не е толкова дълголетна, че да надживее спомена за една безсмъртна личност, която продължава да сплотява хората от двете страни на границата. | БГНЕС

-------------

Велислав Илиев, международен отдел на БГНЕС.