В продължение на няколко хилядолетия, а дори и наскоро и днес, войните често се водят в името на религиозните вярвания. Но какво всъщност казват основните текстове на християнството, исляма и юдаизма за войната? 

Трима експерти на тези монотеистични религии анализират този въпрос пред универитетското издание "Конвързейшън".

• Библията: писания между война и мир
  От Робин Дж. Уитакър, професор по Новия Завет в австралийския богословски университет 

Библията представя войната като неизбежна реалност в човешкия живот. Това се илюстрира с цитат от книгата Еклесиаст: „Всичко има свое време […] време за война и време за мир.“ В този смисъл Библията отразява преживяванията на авторите, но и на обществото, което е формирало тези текстове в продължение на повече от хиляда години: това на еврейския народ. През древността той е познал както победата, така и поражението като малка нация сред големите империи на древния Близък Изток.

Що се отнася до ролята на Бога във войната, не можем да пренебрегнем проблематичния характер на насилието, свързано с божественото. Понякога Бог заповядва на еврейския народ да воюва и да извършва ужасни актове на насилие. Глава 20 от книгата Деутериномиум е добър пример за това: Божият народ е изпратен на война с благословията на свещеника, въпреки че първо се изисква от воините да предложат условия за мир. Ако условията за мир бъдат приети, градът е подчинен. В други случаи обаче се изисква пълното унищожение на някои врагове и еврейската армия получава заповед да унищожи всичко, което по-късно няма да бъде полезно за производството на храна.

В други случаи войната се тълкува като инструмент, с който разполага Бог, наказание, при което Той използва чужди народи срещу еврейския народ, защото той се е отклонил от правия път. В текстовете може да се открие и една скрита етика, която се състои в справедливото отношение към военнопленниците. Мойсей заповядва жените, пленени по време на войната, да бъдат третирани като съпруги, а не като робини. А във Втората книга на Летописите на пленниците се разрешава да се върнат по домовете си.
В противовес на тази представа за войната като нещо, разрешено от Бога, много еврейски пророци изразяват надеждата си за време, когато Той ще им донесе мир и народите „няма да се занимават повече с война“, а вместо това ще превърнат оръжията си в селскостопански инструменти.
Войната се счита за резултат от греховете на човечеството, резултат, който Бог в крайна сметка ще превърне в мир. Този мир ще бъде нещо повече от липса на война, тъй като ще обхваща човешкото единството на народите помежду им и с Бога.
По-голямата част от Новия завет е написана през I век от нашата ера, когато евреите и първите християни са били малцинства в Римската империя. В този текст военната мощ на Рим е строго критикувана и определена като зловредна в текстове като Апокалипсиса, които са част от движението за съпротива. Много от първите християни например отказват да се сражават в римската армия.  Исус не казва нищо конкретно за войната, но отхвърля насилието като цяло. Когато Петър, неговият ученик, се опитва да го защити с меч, Исус му казва да го прибере, защото този меч само би породил още повече насилие. Това е в съответствие с другите учения на Исус, който провъзгласява „блажени миротворците”, заповядва да „обърнем и другата си страна”, когато ни ударят, или да „обичаме враговете си”.

Всъщност в Библията се срещат различни идеологии относно войната. Напълно възможно е да се намери оправдание за войната, ако човек иска да го направи. Също така обаче е напълно възможно да се намерят аргументи в подкрепа на мира и пацифизма. По-късно християните развиват концепциите за „справедлива война“ и пацифизъм въз основа на библейски представи, но това са по-скоро интерпретации, отколкото изрично записани елементи в текста.

За християните учението на Исус освен това предоставя етична рамка, която позволява да се интерпретират по-ранните текстове за войната през призмата на любовта към враговете. Исус, контрапункт на божественото насилие, препраща читателите към пророците от Стария завет, чиито оптимистични визии представят свят, в който насилието и страданието вече не съществуват и мирът е възможен.

..............................................

Коранът: морално оправдание за войната
От Мехмет Озалп, професор по ислямски науки и директор на Центъра за ислямски науки и цивилизация в Университета Чарлз Стюарт в Австралия.

Мюсюлманите и ислямът се появяват на световната сцена през VII век от нашата ера, в един относително враждебен период. В отговор на няколко големи предизвикателства, характерни за това време, и по-специално въпроса за войните, ислямът въвежда новаторски правни и етични реформи. Коранът и примерът, даден от пророка Мохамед, установиха ясни насоки за водене на война, много преди подобни рамки да се появят в други общества.

За тази цел ислямът дефинира нов термин, джихад, вместо обичайната арабска дума за война, харб. Докато харб обозначава войната в общ смисъл, джихад се дефинира в ислямските учения като законна и морално оправдана борба, която включва, но не се ограничава до въоръжени конфликти. В контекста на войната джихад обозначава конкретно борбата за справедлива кауза, съгласно ясни правни и етични насоки, която се различава от войнствената или агресивната война.

Между 610 и 622 г. пророкът Мохамед практикува ненасилие в отговор на преследванията и икономическото изключване, на които той и неговата общност са подложени в Мека, въпреки настоятелните искания на неговите последователи, които искат да вземат оръжие. Това показва, че в исляма въоръжената борба не може да се води между членове на едно и също общество: това би довело до анархия.
След като напуснал родния си град, за да избяга от преследванията, Мохамед основал в Медина едно плуралистично и мултиконфесионално общество. Освен това той предприел активни мерки за подписване на договори с съседните племена. Въпреки стратегията му за мир и дипломация, мекканците, които остават враждебно настроени към него, както и няколко съюзни племена, нападат мюсюлманите в Медина. По този начин става неизбежно да се започне въоръжена борба срещу тези агресори.
Разрешението да се сражават е дадено на мюсюлманите в стихове от Корана: „Разрешение е дадено на онези, които са нападнати (да се защитават), защото те са наистина ощетени. Аллах е способен да им помогне, на онези, които са били изгонени от домовете си, против всякаква справедливост, само защото са казали: „Аллах е нашият Господ”.
Този пасаж не само разрешава въоръжената борба, но и предлага морална обосновка за справедливата война. Тя е обусловена преди всичко от чисто отбранителна борба, докато агресията се определя като несправедлива и се осъжда. На друго място Коранът настоява върху тази точка: „Ако те се държат настрана от вас, ако не ви се противопоставят и се предадат на вашата милост, тогава Аллах не ви дава никакво оправдание да се биете с тях.“

Важно е да се отбележи, че стих 22:40 включва църквите, манастирите и синагогите в обхвата на местата, които трябва да бъдат защитени. Ако вярващите в Бога не се защитят, всички места за поклонение са изложени на риск от унищожение, което трябва да бъде предотвратено със сила, ако е необходимо.

Коранът не разрешава офанзивна война, защото „Аллах не обича агресорите!“. Той също така дава подробни правила за това кой трябва да воюва и кой е освободен от това (9:91), кога трябва да се прекратят военните действия и как трябва да се отнасят с пленниците с човечност и справедливост.

Стихове като стих 194 от втората сура подчертават, че войната, като всеки отговор на насилие и агресия, трябва да бъде пропорционална и да остава в определени граници: „Който ви е проявил враждебност, проявете му враждебност по същия начин, по който той ви е проявил враждебност.“
В случай на неизбежна война трябва да се проучат всички възможности за нейното прекратяване: „И ако те [враговете] се наклонят към мира, наклони се към него и се довери на Аллах.“ Целта на военните действия е да се сложи край на враждебността възможно най-бързо и да се премахнат причините за войната, а не да се унижи или унищожи врагът.

Военният джихад не може да се води с цел задоволяване на лични амбиции или подхранване на националистически или етнически конфликти. Мюсюлманите нямат право да обявяват война на народи, които не са им враждебни. В случай на открита враждебност и нападение обаче те имат пълното право да се защитават. Пророкът и първите халифи изрично предупредиха военните командири и всички бойци, участващи в мюсюлманските експедиции, че не трябва да действат нелоялно, нито да се отдават на масови убийства или безразборни грабежи. Според ислямската традиция (суна) Мохамед е казал: „Не убивайте жени, деца, възрастни хора или болни. Не унищожавайте палмите и не изгаряйте къщите.“ Благодарение на тези учения, мюсюлманите са разполагали през цялата си история с правни и етични насоки, целящи да ограничат човешкото страдание, причинено от войната.

------------------------------

Тората: военна служба, „задължителна война” и „разрешена война”
От Сюзан Д. Рутланд, историк на юдаизма и професор по иврит, библейски и юдейски изследвания в Университета в Сидни.

Юдаизмът не е пацифистка религия, но в своите традиции той цени мира над всичко: молитвите за мир заемат централно място в юдейската литургия. В същото време той признава необходимостта от водене на отбранителни войни, но само в определени граници.

В Тората, по-специално в петте книги на Мойсей, необходимостта от война е ясно призната. По време на своето пътуване през пустинята израилтяните водят различни битки. В същото време, в Деутерономията, те получават следната инструкция: „Когато излезеш на война срещу враговете си, пази се от всяко зло.“

Вождът на племето Амалик, който нападнал евреите при излизането им от Египет, е символ на крайното зло в юдейската традиция. Учените твърдят, че това се дължи на факта, че неговата армия напада израилтяните отзад, убивайки беззащитни жени и деца.

Тората също така набляга на задължителния характер на военната служба. Въпреки това, Второзаконието разграничава четири категории хора, които са освободени от нея:
• този, който е построил къща, но все още не я е осветил ритуално
• този, който е засадил лозе, но все още не е ял плодовете му
• този, който е сгоден или е в първата година от брака си
• този, който се страхува, за да не повлияе на другите войници
Важно е да се подчертае, че презрението към войната е толкова силно в древния юдаизъм, че на цар Давид не е било позволено да построи храма в Ерусалим поради военната си кариера. Тази задача била възложена на сина му Соломон: на него обаче било забранено да използва желязо в строителството, тъй като то символизирало войната и насилието, а храмът трябвало да представлява мира като върховна религиозна добродетел.

Визията за мира като обща съдба на цялото човечество е разработена по-подробно в пророческите писания, по-специално чрез концепцията за Месията. Това е особено видимо в писанията на пророк Исая, както той описва в своята идилична визия: „От мечовете си ще изковат лемежи, а от копията си – сърпове. Една нация няма да вдигне меч срещу друга нация и вече няма да се учи на война.“

Мишна, първата част от Талмуда (т.е. основният сборник с коментари на Тората), споменава концепцията за „задължителна война“. Тя обхваща войните, описани в текстовете, срещу седемте народи, които са обитавали Обетованата земя преди евреите, войната срещу Амалик и отбранителните войни на еврейския народ. Тази категория е ясно определена и разпознаваема. Същото не важи за втората категория, „разрешената война“, която е по-отворена и може, както пише изследователят Ави Равицки, „да се отнася до превантивна война“.

След периода на съставянето на Талмуда, който приключи през VII век, този дебат стана теоретичен, тъй като евреите, живеещи в Палестина и в диаспората, вече нямаха армия. Това вече беше в голяма степен факт от поражението на въстанието на Бар Кохба срещу римляните, с изключение на няколко малки еврейски кралства в Арабия.

С пристигането на първите ционистки имигранти в историческата земя на царство Израел в края на XIX и XX век, равинските дебати за това какво представлява задължителна отбранителна война или разрешена война, както и за характеристиките на забранена война, се подновиха с нова сила. Днес тази тема предизвиква дълбока загриженост и ожесточени спорове както сред учените, специалисти по юдаизъм, така и сред равините. I БГНЕС