Един тъжен мъж седи на разпаднала се пейка под изсъхнало дърво в едно затънтено в полите на Пирин село и дърпа цигара след цигара, с мисълта да бяга далеч от родината си, предаде кореспондентът на БГНЕС за региона.

Селото е Влахи, родното място на войводата Яне Сандански, тук пътят свършва, така както Сидер Седефчев вижда края на 23-годишния си къртовски труд.

Името му е също на войвода, но който дори не е гневен. А тъжният мъж, вече не е мъж, той се е предал.

След като за повече от две десетилетия е възстановил древните каракачанските породи кучета, овце и кози.

Тъгата на Сидер е следствие от решение на ОбС-Кресна, според което се иска той и животните му да напуснат село Влахи, защото било задръстено с тор и миришело.

Мирише на само трима от 6-та жители. Те са в паритет, Сидер, съпругата му Елена и брат му Атила срещу тримата други. Да но сред жалбоподателите е и кметският наместник.

„Преди години селото щеше да изгори, само аз имах пожарогасители, спасих му къщата на наместника, а той сега ме топи“, припомня Сидер.

За пореден път се потвърждава правилото „няма ненаказано добро“. Срокът за напускането е удължен с още месец, вместо на 10 август, това трябва да стане месец по-късно.

Министърът на земеделието и горите защити във фейса Сидер, но на практика цялата държавна машина е впрегната срещу животните му, пращайки комисия след комисия, проверка след проверка. Такава имаше и в деня, когато го посетихме в призрачното село Влахи.

От разговора с пушещия отчаян мъж оставаме с усещането, че блеенето на овцете и козите, май няма връзка с шума на парите.

„Вече искам да избягам максимално далеч от България, а колкото до решението на ОбС-Кресна, че тук мирише на тор, вие кажете дали ви мирише, и имало ли е въобще някога пътна мрежа, която животните разрушават“, пита може би само себе си Сидер Седефчев.

А пита себе си защото вече не знае какво още ще му се стовари на главата като отплата за 23-годишния труд за отглеждането на животните и построеното с двете му отрудени и мазолести ръце.

И разказва, че пътят го разрушават тежките камиони с дървен материал, а той викал от Кресна багери и булдозери и камиони да го възстановява от дълбоките коловози.

„В момента виждам, че натискът се засилва, мисля че ще се вразумят някои хора и в крайна сметка ще се види, че правим от мухата слон, но истината е, че все по-силно ме притискат“, така Седефчев отговаря на въпроса как ще се развият нещата след решението на Общинския съвет в Кресна.

А относно сигнала, че тук има и бълхи, той твърди, че една няма да открият във фермите му, за разлика от домовете на тъжителите.

„А като тръгнат да проверяват за тор и отстояния, почти няма ферма в Кресна, а и в България, в която да се спазват, а и не е необходимо, защото никъде в Европа няма изисквания за спазване на отстоянията, наторява се с естествена тор“, категоричен е Седефчев.

Според него всичко тук е построено не с пари, а с желание и денонощен труд с двете му ръце.

„А един мултимилионер от евросредства ще се занимава ли с овце и кози в село Влахи?“, пита риторично Седефчев.

А на въпроса какво мисли да прави след това решение на общинския съвет, Сидер отвръща: „Не знам какво при това отношение, аз имам претенции, че съм направил нещо за тази страна от гледна точка на това и България в каталози и на международни изложения да покажем местни породи“.

„Имам претенции че нищо не съм нарушил, а съм дошъл в това село, за да работя денонощно, а ако някой си въобразява, че лесно се изкарват пари от животни-заблуждава се, но поне няма да умреш от глад. А какво ли е: отвратих се от тази държава“, казва с много болка и тъга Седефчев

Той смята, че каракачаните са преки наследници на траките, и с много труд са селекционирали каракачанската овца, която е планинска, много близка генетично и фенотипно до дивите животни, за това тя прилича на муфлон, прародителя на домашните овце.

„Та каракачаните-номадите от древността са селекционирали трите породи-конете, с които придвижвали багажа си, а козите и овцете се използвали за месо, мляко и вълна“, разказва Сидер.

Според него всичко започнало като идея, като хоби-да се опитат да съберат няколко каракачански овце, останали по изолираните села и махали, и чрез селекция да утвърдят и консолидират този тип.

„И с многогодишен труд успяхме да направим реконструкция на породата, която в момента е абсолютно устойчива и напълно отговаря на описаното в старата литература. Тя е най продуктивната за тези пресечени терени и височини порода.

Запазвайки тези породи, ние запазваме местообитанието, избрахме името Влахи като синоним на „власи“ , които са синоним на каракачаните, първите-романизирани, а вторите-елинизирани.

Тук извършваме височинна трансформация, първо започваме с паша около селото, после се качват все по-нагоре, за да достигнат до разрешените алпийски пасища. Отглеждаме около 600 каракачански овце, наша бе инициативата да се проучат калоферските кози, на базата на което доказахме, че в България има две отделни популации, ясно разграничими като фенотип, произход и ареал. А броят им от 250 навремето сега е около 70“, гаси цигарата и приключва разговора си Сидер.

Напускаме Влахи с пълна газ по рехабилитирания, но покрит с натрошени камъни път, бягайки от прахоляка, който вдигаме. Така е и със Сидер, от съдбата си няма как да избягаш, кармата ти те застига и обвива в облака на отчаянието.

Но какво от това, в най-древния шумерски епос „Гилгамеш“ пише: „Човек е смъртен, безсмъртни са делата му…“ /БГНЕС