Презрели плодове по земята – леко подути, мекички, ароматни... и с лека нотка на алкохол. Това често са намирали нашите предшественици от хоминоидната линия – днес представена от човекоподобните маймуни и хората – в тропическите гори на Африка. И те обожавали този нюанс на етанол.

Според хипотезата за „Пияната маймуна“, формулирана от Робърт Дъдли още през 2000 година, консумацията на етанол при хората не е плод на съвременна културна деградация, а резултат от древен еволюционен натиск. Милиони години преди хората да измислят земеделието и ферментацията, нашите плодоядни предци вече са имали вкус към естествено ферментиралите плодове. А преходът от живот високо по дърветата към събиране на паднали плодове от земята вероятно е ускорил този процес на адаптация.

Изследване, публикувано през 2014 г., показва, че преди около 10 милиона години мутация в ензима ADH4 (алкохол дехидрогеназа) е дала възможност на нашите предци да метаболизират етанол четиридесет пъти по-ефикасно. Тази адаптация се е появила специално при предците на хоминоидите – общите предци на хората, шимпанзетата и горилите, но не и на орангутаните. Причината е проста: орангутаните са живели високо в дърветата, където плодовете не ферментират толкова, докато предците на шимпанзетата и горилите са слизали на земята да събират паднали плодове, много по-склонни към ферментация под действието на диви дрожди. Достъпът до такива висококалорични, ферментирали плодове, съчетан с възможността да се разгражда алкохол, се е превърнал в еволюционно предимство – „придобивка“, улесняваща оцеляването.

Подобно на това как мутацията в ADH е помогнала на приматите да подобрят хранителната си стратегия, хората по-късно са се адаптирали и чрез мутации в друг ензим – ALDH, който разгражда ацеталдехид (токсичен страничен продукт, предизвикващ непоносимост към алкохол със зачервяване на лицето, тахикардия, гадене) до безвреден ацетат. Тази реакция на непоносимост се разглежда като защитен механизъм срещу прекомерната консумация на алкохол – молекула, която заедно със своите метаболити може да причини тежки увреждания на здравето.

Етанолът от ферментиралите плодове не е доловим само отблизо – той се разпространява във въздуха и вероятно е служил като обонятелен сигнал за приматите, че наоколо има богати на захари източници на енергия. Етанолът е широко разпространен в природата – най-вече чрез ферментация на плодови захари от дрожди. Едно проучване измерва концентрацията на алкохол в различни плодове, още преди да паднат на земята, но вече презрели. Стойностите варират според вида и средата: следи от 0,02% до 0,9% са измерени при плодове в умерени и субтропични региони (например офика, явор, финикова палма), докато във влажните тропици – особено благоприятни за ферментация – са регистрирани значително по-високи нива, до 10% в някои палмови плодове в Панама. Макар че повечето плодове съдържат ниски концентрации (под 0,2% средно), честата им консумация може да бъде съществен източник на етанол за плодоядните животни.

Това естествено производство на алкохол е част от сложна взаимовръзка между растения, дрожди и животни: плодовете осигуряват захари, дрождите колонизират и ферментират, а привлечените животни разпространяват както семената, така и спорите на дрождите. Един вид „екологичен мутуализъм“.

Съществуват множество истории за животни, които се „напиват“ от ферментирали плодове – слонове и бабуини в Африка, които ядат марула, или лос в Швеция, заседнал в дърво след консумация на ферментирали ябълки. Но такива разкази рядко имат научно потвърждение: нито концентрацията на етанол в плодовете, нито наличието на алкохол или метаболити в животните са измерени. За сметка на това е добре документирано, че някои бозайници – например зелените маймуни, въведени в Карибския регион – без колебание крадат и пият плодови коктейли с алкохол, оставени от туристи по плажовете на Сейнт Китс и Невис. Друго изследване показва, че шимпанзетата в Босу, Гвинея, използват навити листа като „гъбички“, с които попиват и пият ферментирал палмов сок с концентрация до 6% етанол. И то не тайно – а групово, като си подават листата един на друг, почти като на общо аперитивче. Това дава повод да преосмислим връзката между алкохола и социалната обвързаност.

Събирането на ферментирали плодове от земята се превръща и в социален стимул – още тогава! Ние не сме измислили нищо ново. Еволюцията ни е дарила с черен дроб, способен да разгражда около 7 грама етанол на час. Но това е нищожно в сравнение със съвременните коктейли. В миналото количеството етанол, което примат можел да приеме, било ограничено от вместимостта на стомаха, пълен с плодове. Днес можем да поемем десетки грамове само с няколко глътки концентриран алкохол. Една малка чашка (шот) от 3 cl уиски или друг 40-градусов алкохол съдържа цели 10 грама! Затова не е изненадващо, че се сблъскваме с проблемите на прекомерната употреба и зависимостта от алкохол, които имат тежки последици за здравето и обществото. Това са т.нар. „несъответствия“ и „еволюционни махмурлуци“.

Мутациите в нашите гени за ADH и ALDH все още не са позволили на човечеството да се справи с вредите от прекомерната употреба на алкохол.

В заключение: нашият инстинкт да пием е древен, но рисковете са нови. Привличането ни към алкохола не е модерна аномалия, а еволюционно наследство – грешка от епохата на дъждовните гори, когато етанолът е означавал калории и оцеляване. Но в свят, където алкохолът е концентриран, леснодостъпен и повсеместен, някогашното предимство се е превърнало в сериозна заплаха за здравето и в приоритетен общественоздравен проблем. | БГНЕС