Избухването на най-тежкото насилие в израелско-палестинския конфликт от десетилетия насам, предизвикано от ужасяващата атака на Хамас на 7 октомври и непропорционалния военен отговор на Израел, бележи повратна точка в разпадането на ролята на Европа в света.

Само допреди няколко месеца Европа бавно, но сигурно действаше като едно цяло. След като Русия нахлу в Украйна, смелостта на украинците и военната подкрепа на САЩ позволиха на Украйна да устои. Помощта на Вашингтон далеч надхвърляше това, което европейците можеха да съберат колективно. Но докато войната се проточваше, европейските правителства се изправиха пред предизвикателството.

И политическото единство в подкрепа на Украйна се запази въпреки неуспехите, особено тези, създадени от Унгария на Виктор Орбан. Единадесетте пакета от санкции срещу Русия, приемането на милиони украински бежанци, победата над опита на Москва да въоръжи енергийната зависимост на Европа и устойчивото увеличаване на военната и икономическата помощ бяха стълбовете на съгласуваната стратегия. ЕС решително възобнови дискусиите за присъединяване на нови членове, признавайки, че след нахлуването в Украйна разширяването е стратегически императив.

Междувременно трансатлантическите отношения са в добро състояние: трябва да върнем лентата назад до 90-те години на миналия век, за да открием време, в което връзката е била толкова силна. В по-широк план Европа продължи своя енергиен преход чрез споразумение за "Зелена сделка"; укрепи икономическата и технологичната сигурност, за да си проправи път на фона на нарастващото съперничество между САЩ и Китай; и потърси начини да ангажира страните от глобалния юг.

Това беше постигнато чрез дипломатически контакти и нов импулс на инициативата "Global Gateway" на стойност 300 млрд. евро, която има за цел да стимулира екологичния растеж и инфраструктурата. Изричната връзка между "Global Gateway" и икономическия коридор "Индия-Близък изток-Европа" (Imec), чието начало бе поставено на срещата на върха на Г-20 в Делхи през септември, отразява как Европа трябва да преработи политиките си, за да ги направи по-привлекателни за страните от глобалния юг.

Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия (ЕК), встъпи в длъжност през 2019 г., заявявайки, че иска да ръководи "геополитическа комисия". Повечето от нас възприеха това като ЕС, който трябва да се ориентира адекватно в свят на опасно нарастващи геополитически съперничества. И допреди няколко месеца изглеждаше, че геополитическа Европа е на път да се появи.

В този момент всичко започна да се обърква. В Западна Африка Европа, представлявана основно от Франция, твърде обременена от колониален багаж, за да успее в 10-годишната си военна операция за изкореняване на джихадистките сили, беше изтласкана. Поредицата от военни преврати, съчетани с разпадането на управлението, опустошителните последици от климатичната криза, продоволствената несигурност и рязкото увеличаване на външната миграция, говорят за огромен провал на европейската политика. Наричаният от Брюксел "интегриран подход", при който засилената сигурност за приятелски настроените към Запада африкански правителства ще бъде съчетана с помощ за развитие и демократични реформи, е в процес на умиране.

Лидерите на ЕС пренасочиха погледа си към Северна Африка, като през юли тази година бе подписана безвкусна сделка "пари за мигранти", прокарана от италианския министър-председател Джорджа Мелони, с която на практика се купуваха услугите на Тунис като пазач, който спира мигрантите да прекосяват Средиземно море. Както можеше да се предвиди, тунизийският диктатор Каис Саид по-късно се отказа от сделката, искайки парите си без никакви условия.

Тази недалновидна политика сега е в разпад. Вместо това ЕС крие липсата си на визия зад африкански организации: след преврата в Нигер през август именно правителствата на страните членки на ECOWAS поставиха ултиматум на водачите да възстановят демокрацията. Европа беше оставена да говори, че през цялото време е проповядвала "африкански решения на африканските проблеми". Колкото и привлекателно да звучи този лозунг, той прикрива единствено факта, че Европа не знае какво да прави.

На Западните Балкани положението все още не е толкова тежко, но въпреки възраждането на перспективата за членство в ЕС за страните кандидатки, насилието между Сърбия и Косово се разрази. ЕС отново е безпомощен да го спре, камо ли да постигне дипломатическо споразумение между Белград и Прищина.

Много по-лошо е положението в Кавказ. За да бъдем честни, неуспехите на ЕС не се дължат на липса на усилия. Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел трябва да се похвали с посредничеството си за постигане на споразумение между Армения и Азербайджан след войната от 2020 г. Но в крайна сметка то се провали, тъй като конфликтът ескалира до насилие чрез обсадата на Карабах от страна на Азербайджан, последвана от военното му превземане и етническото прочистване на почти всички 120 000 арменци от анклава. И все още не можем да кажем, че той е приключил, тъй като Азербайджан, подкрепян от Турция и косвено от Русия, претендира за коридор през суверенна арменска територия, който да го свързва с неговия ексклав Нахичеван, който може да се опита да завземе с военна сила.

Пълният мащаб на разпадането на амбицията за "геополитическа Европа" стана ясен след повторното избухване на войната в Близкия изток. Европа, подобно на САЩ и монархиите от Персийския залив, негласно повярва на циничния израелски разказ, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт може да бъде заобиколено. Огромната сила на Израел и подчиняването на палестинците, заедно с премахването на палестинския въпрос от регионалното уравнение чрез нормализиране на връзките на Израел с арабския свят, бяха част от една стратегия. В нея косвено се приемаше, че стабилността в Близкия изток е възможна без разрешаване на израелско-палестинския конфликт.

Политиката беше одобрена за първи път от Доналд Тръмп с неговите споразумения от Абрахам през 2020 г. между Израел, от една страна, и ОАЕ, Бахрейн, Судан и Мароко, от друга. Същият подход беше следван и при Джо Байдън. Едно споразумение за нормализиране на отношенията между Израел и Саудитска Арабия щеше да представлява неговото върхово постижение. Европа обаче изпадна в традиционната си роля в Близкия изток: да свири втора цигулка на САЩ. Инициативата " Imec ", в която участват именно Израел, ОАЕ и Саудитска Арабия, наред с Индия и ЕС, е още едно доказателство за това.

Заобикаляйки палестинския въпрос, ЕС поне можеше да избегне проблема, че собственият му трудно извоюван вътрешен консенсус по конфликта - решение за две държави, основано на границите от 1967 г. - се разминаваше. Правителствата от ЕС, които безусловно застанаха на страната на Израел, започнаха пасивно да следват подкопаването и отхвърлянето на решението за две държави от правителството на Бенямин Нетаняху.

Трагичните събития в региона от 7 октомври насам разкриха брутално противоречията в Европа. Налице е озадачаваща какофония от гласове - от спиране и последващо възстановяване на помощта на ЕС за палестинците до двусмислени послания относно необходимостта Израел да се защитава в рамките на международното хуманитарно право.

Докато някои европейски лидери, като Мишел или висшият дипломат на ЕС Жозеп Борел, бяха ясни в посланията си относно правните задължения на Израел, други, включително Фон дер Лайен, бяха изключително двусмислени, което предизвика търкания в европейските институции и извън тях. От семантична гледна точка различията могат да изглеждат незначителни; от политическа гледна точка те са равносилни на разликата между това да се подходи към пожар с маркуч за вода и с газов пистолет.

Когато изглеждаше, че подходът на Европа стига дъното, ЕС продължи да копае. Правителствените ръководители спореха дали да призоват за хуманитарна пауза в бомбардирането на Газа или за прекратяване на огъня, като в крайна сметка се сближиха с далеч по-слабата предишна формулировка. Но мастилото едва беше изсъхнало върху това споразумение в Европейския съвет, когато 27-те държави от ЕС се разделиха на три в Общото събрание на ООН, като осем гласуваха в подкрепа, 15 се въздържаха и четири гласуваха против йорданска резолюция, призоваваща за примирие и зачитане на международно хуманитарно право.

Франция гласува в подкрепа, но няколко дни по-рано френският президент Еманюел Макрон добави към объркването, като предложи повторно активиране на коалицията срещу Ислямска държава за борба с „Хамас“. Това изглеждаше малко повече от намигване към Нетаняху, който направи паралела „Хамас = ИДИЛ“.

Разпадането на европейското единство заради израелско-палестинския конфликт може в крайна сметка да бъде бележка под линия в дългата история на дипломатически неуспехи в тази трагедия. Но трябва да е повече. Европейската общност беше тази, която през 1980 г. първа призна легитимните права на самоопределение на палестинския народ, а съюзът в края на 1990 г. формулира какво всъщност може да означава решение за две държави. ЕС все още е най-големият търговски партньор на Израел и най-големият донор на помощ за палестинците. С по-смело и последователно ръководство Европа можеше да играе много по-конструктивна роля.

И въпреки че последиците от нейните разделения засега са вътрешни, това може да се промени, ако ожесточеността продължава и борбата за вътрешен консенсус отнема енергията за конструктивни действия другаде, включително в Украйна.

Докато Близкият изток гори и САЩ, макар и едностранчиво, се опитват да овладеят огъня, Русия и Китай гледат в самодоволна наслада. Тъй като надеждите за геополитическа Европа се изпаряват пред очите ни, някои може да кажат „и какво от това?“. Отговорът е, че в един свят, в който фрагментацията, поляризацията, конфликтите и насилието вземат надмощие, е необходим многостранен съюз, който стои обединен и отговаря на своите демократични принципи – както в името на европейските граждани, така и на останалата част от свят./БГНЕС

--------------------------

Натали Точи, „Гардиън“