Фердинандова България се води от принципа „винаги най-доброто, винаги най-модерното“. Това заяви историкът проф. Петър Стоянович, който представи книгата си „ФЕРДИНАНДЕУМ“ – Фердинанд I и европеизацията на България, представена в избрани области на държавното управление и в обществото 1861 – 1887 – 1912, в аула „Раковски“ на Военната академия, предаде репортер на БГНЕС. 
В началото на събитието авторът направи кратък увод, като отбеляза, че говорейки за личността на българския владетел Фердинанд, най-лесно е да се спрем върху онази оценка, която му е давана без особено замисляне в последните десетилетия на новата българска история. „Лично аз не познавам някое от големите имена на българския и обществен живот, и особено на политиката, които да са били представяни в толкова черни краски еднозначно, както цар Фердинанд“, каза той. 
В 1918, през октомври месец, когато цар Фердинанд се качва на един влак и заминава през Будапеща за Централна и после за Западна Европа, в България съществува един много странен консенсус между политическата власт, независимо от партиите и цветовете, в голяма част на висшите военни, пресата и чуждите наблюдатели, обясни проф. Стоянович и уточни, че това е един сговор, в който няма нищо разписано и не може да бъде доказано, но той е виден – някой трябва да поеме вината за това, че най-силната армия на Балканите, създадена за толкова кратко време, по толкова модерен начин, на практика е загубила три последователни войни, които са ѝ давали възможност в голяма степен евентуално да изпълни своя национален идеал. 
Но нито политиците, нито военните искат да поемат тази отговорност. „И накрая се избира евангелският принцип – един жертвен агнец, който бива „заклан“ и върху него се стоварва цялата вина за негатива от развитието на България от 1912 до 1918 г. Някой трябва да понесе върху себе си вината. Не, че цар Фердинанд не е основен виновник за това. Разбира се, че е. Но няма как един-единствен човек да бъде отговорен както за възхода на една държава, така и за нейния провал“, подчерта проф. Стоянович и добави, че с края на Първата световна война българската политическа и военна класа си „измива“ ръцете с изпратения в изгнание български владетел Фердинанд I. 
След това авторът се върна към годината на идването на българска земя на Фердинанд. „От 1887 г., една година след напускането на княз Александър, се оказва, че никой друг от европейските княжески домове не е склонен да си сложи главата в торбата и да дойде в България“, разказа историкът и поясни, че идването в годините след Освобождението на един европеец в неевропейска България е било голяма авантюра, тъй като тогавашната граница между Европа и всичко останало е била много далече от България. 
Проф. Стоянович е категоричен, че не е било възможно да имаме друг владетел, защото просто никой друг не е бил готов да дойде в България и да се жертва начело на тази държава. „Дали княз Фердинанд е подготвен да бъде български княз? Никой не е подготвен да бъде княз, освен ако не мине през един дълъг и много ясен етап на образование и подготовка“, подчерта той и допълни, че в XIX век практически не съществува онова, което бихме нарекли цивилна или военна академия, която да подготвя кадри за управление на държавата. 
Историкът изтъкна и голямата заслуга на майката на Фердинанд – княгиня Клементина Орлеанска, която инвестира милиони златни франка в развитието на новата българска държава и служи като най-добър съветник на българския владетел. 
По думите му, идвайки в България, Фердинанд заварва една държава на ръба на войната. „България във всеки един момент е заплашена от окупация от Руската империя, поради това, че дипломатическите отношения вече са скъсани. Българският владетел е непризнат международно и руснаците са му вдигнали мерника и в азиатския департамент на руското външно министерство даже за главата му е обявена награда. Той, разбира се, е мразен от руснаците, но не толкова, колкото неговият предшественик Александър I“, обърна внимание проф. Стоянович. 
Като владетел Фердинанд има да свърши няколко изключително важни задачи – да се задържи физически жив в България, което не е гарантирано по онова време, когато са извършени поредица атентати, жертва на които стават видни български държавни и политически мъже, както и да се ожени подобаващо. „От гледна точка на произхода и на богатството си, българският владетел е една от най-добрите партии на света, само че от гледна точка на това, че е български княз, няма по-голяма прокоба за някоя млада европейка да дойде и да живее в България от онова време. Поради това и поради факта, че той е непризнат владетел – той стои в София, носи условно казано короната, има Народно събрание, което го следва, има действащо правителство, но за европейските сили той е никой“, разказа още проф. Стоянович и уточни, че не се ли сключи брак, няма установена власт в София, а няма ли установена власт, във всеки един момент, в който някоя чужда държава реши, може да вземе главата на българския владетел. 
Фердинанд успява да се опази жив, включително благодарение на много добре организираната полицейска държава на Стефан Стамболов, сключва брак и му се ражда наследник – бъдещият цар Борис III. 
Международното признание, което окончателно го затвърждава на българския трон и прави България законна държава, се случва в 1896 г., когато княз Фердинанд си дава много ясна сметка, че Русия би била склонна да даде своята благословия, само ако бъдат изпълнени няколко основни изисквания, едното от които е политическата глава на Стефан Стамболов, кръщаването на българския престолонаследник в православието с кръстник лично руския цар и връщането на офицерите русофили, които са направили преврата срещу княз Александър и тяхното настаняване обратно в българската армия на достатъчно почтени длъжности. 
След като всички тези условия са изпълнени, Фердинанд е окончателно утвърден за български княз, отбеляза още проф. Стоянович и посочи, че това е и периодът, когато България вече активно, ясно и целево започва да се превръща в една доста прилична европейска държава. „България върви по европейския по европейския път, България се модернизира, България напредва с темпове, непознати дотогава. Тези темпове на развитие на България в края на XIX – началото на ХХ век не са постигани включително от нито една държава около нас – Гърция, Сърбия, дори Румъния. България успява за 25 години по време на управлението на княз Фердинанд да задмине почти по всички показатели своите балкански съседи и в някои от показателите да се конкурира с държави като Испания и Италия“, подчерта историкът и добави, че в навечерието на Балканските войни ние вече изнасяме за Европа. 
Първата вълна на европейска интеграция е в края на XIX – началото на ХХ век, тогава България става за пръв път истинска европейска държава, заяви още той. 
Големият и най-видимият напредък България прави в своето военно дело. „В големите, ключовите моменти на своето развитие и като първостепенна армейска въоръжена сила на Балканите, Фердинандова България се води от принципа „винаги най-доброто, винаги най-модерното“, обърна внимание проф. Стоянович и заключи, че при всичката условност на тази фигура, европеизацията е в немалка степен негово дело, или ако не лично негово, то дело, направлявано от него, на което той е най-силният представител и посланик в западния свят. | БГНЕС