Есента официално започна тази седмица и тя ще бъде много напрегната за Германия. Канцлерът Фридрих Мерц обещава „есен на реформи“, за да извади най-голямата икономика в Европа от летаргията й. Ако той не го направи, никой друг няма да го направи – и ако Германия не може да го направи, никоя друга европейска страна не може.

Германия определено се нуждае от промяна. Икономиката едва е нараснала в инфлационно коригирани стойности от 2019 г. насам, а и преди това не е била в най-добро състояние. Промишлеността се изчерпва на фона на кризата с цените на енергията, регулаторното задушаване и сега глобалната търговска война.

Държавните финанси са в сравнително добро състояние по европейски стандарти, но това няма да продължи, тъй като демографската ситуация в Германия се влошава. Междувременно германците са отегчени от продължаващата вече десетилетие миграционна криза, с която никой не изглежда способен да се справи. Общото настроение сред избирателите е на икономическо неразположение и политическа неудовлетвореност, и не може да ги вините, че се чувстват така.

Предложеното от Мерц решение на икономическия аспект на проблема е, учудващо за Европа, в голяма степен правилно. Постоянен фокус е реформата на флагманската програма за социално подпомагане на хората в трудоспособна възраст, известна като „Бюргергелд“, или „пари за гражданите“. Целта е да се променят нивата на плащане и изискванията за работа, за да се привлекат повече хора в работната сила. Достатъчно агресивни реформи биха могли да увеличат отработените часове всяка година с еквивалента на 149 000 пълноценни работни места и да спестят на Берлин 4,5 милиарда евро годишно, според оценките на мозъчния тръст IFO.

Мерц говори и за реформи в държавната пенсионна система, която е еквивалентна на американската социална сигурност. „Междупоколенческият договор трябва да бъде преосмислен“, заяви той пред законодателите в реч по-рано този месец, като предупреди, че настоящата система е неустойчива. Реформите може да включват коригиране на бъдещите обезщетения в съответствие с фискалната устойчивост и преминаване към модел на финансиране, който е по-малко зависим от текущите данъчни постъпления за изплащане на текущите обезщетения.

Всичко това е резултат от поредица от усилия да се направи Германия по-привлекателно място за правене на бизнес. Това включва постепенно намаляване на някои корпоративни данъци, въпреки че те няма да влязат в сила в продължение на няколко години, и ангажименти за намаляване на регулаторната и административна бюрокрация, която задушава германския бизнес.

Политическите капани във всичко това са лесно забележими, така че поздравления за Мерц, че изобщо е предложил нещо подобно. Той дойде на власт след изборите през февруари на вълната на народното недоволство от лошото управление на социалистическата администрация на Олаф Шолц, но тази вълна не издигна особено високо центристката християндемократическа партия на Мерц. Вместо това той е въвлечен в политическа битка вдясно с „Алтернативата за Германия“ (АзГ) и по-сложни политически и културни причини е заклещен в управляваща коалиция с остатъците от Социалдемократическата партия (ГСДП) на Шолц.

Най-лесното нещо в тези обстоятелства би било да не се прави нищо. Мерц вече е постигнал това, което повечето основни икономисти в Германия считат за голяма победа: увеличение на разходите за обществени работи, за което се договори с ГСДП през март. Международното внимание към тази маневра се фокусира върху половината от сделката, която освободи потенциално неограничени средства за отбрана. За да гарантира това обаче, Мерц се съгласи и с искането на ГСДП за 500 милиарда евро публични „инвестиции“ за период от 12 години.

Икономистите от години молят Берлин за такъв кейнсиански тласък. Всеки, който е карал по германската автомагистрала, пътувал с германски влак или се е опитал да използва германския широколентов интернет, може да потвърди, че страната се нуждае от строителен бум. Но Мерц изглежда разбира, че икономиката се нуждае от много повече – бум на частните инвестиции. Реформата на социалната държава е решаваща стъпка за постигането на тази цел.

От точките в списъка му със задачи, реформата на социалното подпомагане може би е най-близо до идеалния баланс между политическа осъществимост и икономическо въздействие. Но той ще трябва да повлече със себе си нежелаещата ГСДП, а лявоцентристката партия разглежда социалната държава като свое голямо постижение. Пенсионната реформа може би е прекалено смела стъпка. Предложените реформи на бюрокрацията са затънали, което е показателно, в гъсталака от изследователски комисии и подобни структури.

По-важен от всички тези индивидуални политически проблеми обаче е проблемът с доверието. Европейските избиратели обичат усещането за сигурност, което им дават техните социални държави. Реформите изискват политиците да убедят избирателите, че статуквото е нарушено и че предложеното бъдеще ще бъде по-добро. Това е огромен скок на вярата и от залязващата популярност на Еманюел Макрон във Франция може да се види какво се случва, когато един политик загуби доверието на избирателите.

Германия не е стигнала до нивото на политическа дисфункция във Франция, но възходът на АзГ и различни протестни партии от лявото показва, че германците губят търпение и доверие в основните политици като Мерц. Неговата „есен на реформите” се свежда до молба към избирателите да повярват, че той има цялостен икономически план и че той е добър. И двете неща може дори да са верни. Сега остава да видим дали избирателите ще повярват на някое от двете. І БГНЕС