Възрастна жена гони автобус. Тъкмо стига до последната врата и тя се затваря. Ръкомаханията не помагат. Макар шофьорът ясно да я вижда в огледалото, той сякаш изпитва върховно удоволствие от постъпката си и потегля. Сигурно многократно сте ставали свидетели на подобни случки. Може би, на мястото на възрастната жена се е случвало да бъдете и самите вие. "Гоня график", "Аз да не съм ти такси" или направо: "Не ме занимавайте с глупости!", са най-честите обяснения, когато граждани, забелязали случилото се, направят плах опит да попитат водача защо не е изчакал жената. Естествено правим уточнението, че не слагаме всички под общ знаменател, но случаите не са единични, за да ни правят толкова голямо впечатление.

Ние, българите, отдавна имаме проблем с общуването. Ядосани сме на всичко и всички, все някой друг ни е виновен и си го изкарваме на трети, които най-малко заслужават и дори нямат представа за какво става дума.

В случая обаче не за това става въпрос. Шофьорите на автобусите от градския транспорт работят в услуга на гражданите, които чрез своите данъци им плащат заплатите. Когато, съвсем наскоро, дали по собствено желание или под натиск се бяха запънали като магаре на мост в преговорите с Общината за доста солидно увеличение на заплатите, много хора ги подкрепиха.

Всички са съгласни, че условията им на труд са тежки и трябва да се вземат мерки, но някак си протестът се отклони само и единствено в посока онези прословути 400 лева, които после станаха 300, с които да бъдат увеличени заплатите им. На всички, до един. Постигнаха го. Дали го заслужават... Много други професии, не по-малко важни, тежки и опасни, са доста по-ниско платени. Протестират хората, но рядко ги чуват, защото те не стигат до момента, в който на практика изнудват Община и държава, държейки хората като заложници. С липсата на автобуси, на практика, точно това се получи. "Или-или"! Медицинските сестри могат ли да оставят пациентите и да кажат, че няма да се върнат в болничната стая, ако не им вдигнат заплатата с 400 лв.? На практика могат, но са положили Хипократова клетва.

А шофьорите се върнаха на работа, но явно напомпали самочувствие от победата, не само не си променят поведението, но и са още по-брутални. Да се качиш и возиш в градския транспорт се превърна в екстремен спорт. 

Често срещано явление е от кабината на водача да гърми ретро чалга или да се води разговор на много висок тон с баджанака, например, който работи в същата фирма, имате безплатен общ тарифен план, и от препържените филии на жената, през задръстването в центъра, та до това колко късно се прибираш, е задължително да се оплачеш. Като не те чуват, може би, само на последните седалки. Междувременно се псува по всичко за щяло и нещяло - че трябва да си платиш сметките, колата е за ремонт, политиците - задължително. И да не забравяме останалите участници в движението. Те всички са "пе..ли, които не могат да карат, да им ... майката!".

Това е независимо от присъствието на деца, чиито майки не смеят да направят забележка или ако дръзнат да го сторят, също го отнасят. В много случаи пътниците са поставени на огромен риск. Резки спирания и тръгвания неведнъж са ставали причина за счупени носове, крака и ръце. И никой не знае от кого да потърси отговорност. То в такъв момент това ти е последна грижа, но все пак. А закачиш ли шофьора, вместо извинение, получаваш: "Бегай от тука, не съм ти виновен, че не се държиш здраво, ходи пеш!".

Но най-обидно е поведението към възрастните хора със здравословни проблеми. Повечето от автобусите въобще не са пригодени за тях. Стъпалата са им високи и често никой не ги чака да се качат или слязат, затварят им се вратите под носа и да се оправят. Тези наши майки и бащи почти цялата държава ги смята за втора ръка хора, пък в рейса ли ще ги чакат да се качат. Жалко, защото накрая всичко е на техен гръб, а и на наш, но на кого му пука. | БГНЕС

-------------

Костадин Джорджев, редактор в БГНЕС.