Защо най-мощната страна на планетата не може да наложи волята си на много по-малка и по-слаба страна, опустошена от икономически санкции и военни удари - това е въпросът, от който Фарид Закария, водещ на „Фарид Закария GPS" по CNN, тръгва в анализ, публикуван първоначално във Washington Post.

На едно ниво, обяснява анализаторът, отговорът се крие в теорията на игрите. Президентът Тръмп реши да играе „играта на пиле" с Иран - представете си двама шофьори, насочили се право един срещу друг. В подобни ситуации, ако залозите за едната страна са екзистенциални, а за другата - много по-ниски, страната с по-високите залози обикновено надделява. За иранския режим загубата означава реална опасност от сваляне и унищожаване. За Тръмп би бил лош уикенд в Мар-а-Лаго. Лесно е да се разбере защо иранците биха „завъртели кормилото" по-охотно в тази игра.

Но има и по-широка причина, поради която Съединените щати намират за толкова трудно справянето с Иран - такава, която не се отнася само до Тръмп и последната недомислена война, подчертава Закария. Откакто ислямският режим дойде на власт, Америка е раздвоена. От една страна, САЩ имат определени въпроси, по които искат решение - от връщането на заложниците до ядрените ограничения. От друга страна, искат да свалят режима, а не просто да преговарят с него. В тези две нагласи се таи напрежение, преминаващо през американската външна политика от почти половин век. Иска ли Вашингтон да промени определени политики на Иран, или иска да промени самия Иран?

Ако Вашингтон преговаря с Техеран, неизбежно следват взаимни отстъпки и напрежението донякъде намалява. Преди всичко, в самия акт на ангажиране американското правителство предоставя определена степен на легитимност на Ислямската република, третира я като сериозен преговорен партньор и приема, че тя представлява Иран на световната сцена. Но това приемане е неудобно за определени американски елити, смятащи Ислямската република за нелегитимна - такава, която не бива да съществува, и че единствената правилна политика е нейното сваляне. И въпреки това има неща, които Вашингтон иска и само Иран може да достави. Затова дори президентът Роналд Рейгън е намерил за нужно тайно да преговаря с иранските мулли, докато публично ги осъждаше.

Напрежението личи почти ежедневно в политиката на Тръмп към Иран, посочва анализаторът. В една публикация в социалните мрежи той заплашва да унищожи иранската цивилизация и да сложи край на 47 години зло. В друга, същия ден, говори за напредъка в преговорите. Тръмп влиза в преговори и изглежда оптимистично настроен за споразумение, а между кръговете обявява война на Техеран и призовава иранците да свалят правителството си. По-малко от седмица по-късно отново обещава, че ако се съгласят с исканията му, Иран ще има светло бъдеще.

САЩ са имали подобно противоречиво отношение и към Съветския съюз, напомня Закария. След като комунистите завзеха Русия през 1917 г., Вашингтон скъса с нея и дори предприе скромни опити за дестабилизация. Трябваха почти 16 години - чак до президента Франклин Д. Рузвелт - за да бъде признато съществуването ѝ и да бъдат разменени посланици с Москва. Напрежението се появи отново след Втората световна война. През 70-те години политиката на Хенри Кисинджър за преговори беше остро критикувана от дясното крило, защото се смяташе, че укрепва позициите на „империята на злото". Отговорът на Кисинджър беше, че Америка застава в идеологическа опозиция на Съветския съюз, но има и определени национални интереси - като контрола върху ядреното оръжие - за чието уреждане се налагат споразумения с Москва.

Еквивалентът на Кисинджър в дебата за Иран беше президентът Барак Обама - единствената администрация, взела ясна страна, смята Закария. Тя определи, че макар САЩ да биха предпочели друг режим в Иран, трябва да работят с настоящия, за да се справят с най-голямата заплаха за американския национален интерес - а тя, както при случая със Съветите, е свързана с ядреното оръжие. Иранската ядрена сделка беше опит да се вземе най-опасният елемент на иранската външна политика и да бъде неутрализиран. И тя успя в това. Но за много хора от дясното крило цената беше, че в известен смисъл легитимира режима. Затова Тръмп изтегли САЩ от сделката, което доведе до дискредитиране на президента Хасан Рухани и завръщане на твърдолинейните в Техеран, засилили програмата за обогатяване на уран - и така Тръмп се върна точно пред същата дилема: ще сключи ли сделка или ще застане твърдо?

В момента е ясно, че Тръмп иска сделка, заключва Закария. Но при сключването ѝ той може да даде на Ислямската република онова, което тя търси от 47 години: безусловно признание дори от най-непримиримите кръгове в Съединените щати. „За Техеран това е награда, струваща много отстъпки", пише анализаторът. І БГНЕС

---------

Фарид Закария, "Форин Полиси".