Император Николай II, болшевишкият лидер Ленин и съветският ръководител Михаил Горбачов са се опитвали един след друг да забранят националната напитка на Русия. Никой не успя.

„Тези, които пушат и пият водка, помагат на държавата повече. […] Това са повече пари за социални проекти: разширяване на социалното подпомагане, насърчаване на раждаемостта.“ Това каза през 2010 година финансовият министър Алексей Кудрин, който бе натоварен със задачата да реши тревожния дефицит на Русия. Разбира се, насърчаването на съгражданите да се напиват в знак на солидарност изглежда особено неподходящо в страна, която вече страда от висока смъртност, свързана с алкохола... Но това твърдение е и отстъпка от суров исторически урок, който руските лидери и политици са научили по трудния начин.

Водката се появява за първи път на тази територия в края на Средновековието. Селски продукт, зърненият еликсир е бил предпочитан пред водата, обикновено замърсена с бактерии и преносител на болести. От XVI век нататък царете монополизират производството и маркетинга ѝ, за да подчинят населението на волята си. Петър I Велики, който е цар от 1682 до 1721 г., а след това император до смъртта си през 1725 г., принуждавал задлъжнелите пияници от царските кръчми (кабаки) да се запишат в армията, за да плащат сметките си.

Предвид значителните печалби, които генерирало – около 200 милиона рубли годишно през 50-те години на XIX век – производството на „малка вода“ постепенно било регулирано, като до края на XIX век било определено единно алкохолно съдържание от 40%. Легендата разказва, че руският химик Дмитрий Менделеев, автор на известната периодична таблица на елементите, стоял зад тази стандартизация. Водката е повече от всякога част от руската социална структура, служейки като валута, подхранвайки празненствата и сключвайки търговски споразумения. Само индустрията за дестилиран алкохол допринася с една трета от приходите на Руската империя.

Но тази зависимост си има цена. Осъзнавайки опустошенията, които водката причинява на съгражданите му, император Николай II забранява консумацията ѝ през 1914 г. „Не можем да направим финансовия си просперитет зависим от унищожаването на духовните и икономическите способности на много от нашите поданици“, казва той. Последният руски цар несъмнено си спомня катастрофалната Руско-японска война от 1904-1905 г., по време на която пияни имперски войски са били нанизвани на щиковете на японците.

В краткосрочен план забраната на Николай II има положителни ефекти: здравето се подобрява, престъпността намалява. Има дори липса на трупове в медицинските училища, където анатоми се обучават. В средносрочен план обаче забраната изостря напрежението. Излишното зърно е било отклонявано за производство на алкохол, което води до недостиг на хляб. Най-жадните се обръщат към опасни алтернативи: контрабанден самогон, парфюми, промишлени разтворители и фармацевтични еликсири.

Недоволството на руското население, изправено пред глад и бедност, се утежнява от това на част от управляващата класа, лишена от доходите, които получава от облагането с данъци върху алкохола. Когато болшевишката революция превзема Москва и Петроград (Санкт Петербург) през 1917 г., неплатените войски на Николай II се присъединиха към бунтовниците. Царският режим се разпадна.

След като идват на власт, болшевиките предпочели да се въздържат от водка, започвайки с Ленин и Лев Троцки, осъзнавайки, че напитката е разширила пропастта между пролетариата и буржоазията. „Мисля, че не бива да следваме примера на капиталистическите страни, като пускаме водка и други алкохолни напитки на пазара, защото дори и да са печеливши, те ще ни върнат обратно към капитализма и няма да ни позволят да напреднем по комунистическия път“, казва Ленин по време на болшевишка политическа конференция през май 1921 г.

Неговият наследник обаче бил по-прагматичен. Започвайки през 1925 г., Йосиф Сталин възражда тази доходоносна индустрия, за да финансира насилствената модернизация на СССР. Под неговото управление водката тече свободно, и то не само на пиянските партита, които той организирал с няколко свои колеги в Политбюро. „Червеният цар“ знаел, че алкохолът смекчава морала на населението му, правейки го по-покорно и манипулируемо.

След плахи опити за забрана, инициирани от Никита Хрушчов (1953-1964), Леонид Брежнев (1964-1982) и след това Юрий Андропов (1982-1984) през втората половина на XX век, Михаил Горбачов самият го опитва през 1985 г. Проблемът е належащ: една шеста от руското население – 40 милиона души – тогава се смята за алкохолици, а консумацията на алкохол се е удвоила за четиридесет години. След като прилага няколко радикални мерки, съветският лидер се сблъсква с внезапна реакция, когато държавните приходи се сриват и населението започва да пие антифриз поради липса на нещо по-добро. През 1988 г. проектът е изоставен.

След неуспешния опит на Михаил Горбачов, в Русия не е проведена никаква голяма реформа за ограничаване на консумацията на водка. Осъзнавайки, че националният ликьор е дълбоко вкоренен в ежедневието на населението, руските лидери днес предпочитат да си затварят очите и мълчаливо да прибират данъчните приходи, които той генерира. Това е въпреки факта, че продължителността на живота на руските мъже е ограничена до 68 години (за жените е около 79), което е почти единадесет години по-малко от средната продължителност на живота за мъжете в Европейския съюз. | БГНЕС